Извинете, от няколко години официалното наименование на пролетните и зимни литературни happening-и (умишлено използвам този идиотски неологизъм) е „базари“.
„Ние сме издателството с най-малко намаление на целия панаир“, обяснява ми (само)иронично представител на малко издателство. „Това е прекрасно“, отговарям му искрено и му разказвам как при едно от посещенията ни в голяма родна книжарница с жена ми при направена сума над 100 лв ѝ предложиха да ѝ издадат карта за намаление. „Не, благодаря“, отговори учтиво тя и на удивените погледи отсреща поясни, че купува книги, защото ги чете и иска да подкрепи издателствата, така че няма нужда от намаления.
Има цяла една (извинете за мръсната дума) прослойка българи, които обикалят книжарниците с тефтерчета, може би сте ги забелязали. Тъй като цените в повечето книжарници са фиксирани, тяхната игра е друга – старателно си записват заглавията на книги, с които искат да се сдобият. Това не са бедни хора, могат да си позволят въпросните книги, доверете ми се. Те обаче събират списък от 5-10-15 заглавия и чакат следващия панаир-базар, където да се възползват от намаленията.
Почти чувам предсократическите им оправдания – ако ни се предлага нещо, ние имаме право на него. Вярвате ли обаче в леко фантазната теза – че книгите ни „намират“ в определени моменти? Ако прочетете „Спасителят в ръжта“ на шестнайсет, ще ви даде едни знания, емоции, може да промени вашето светоусещане; по съвсем друг начин ще ви въздейства тя десет години по-късно – не по-зле, просто различно. Разбира се, казвате си, десет години са значително по-сериозен период от няколко седмици или месеца. Но не са.
Ако се доверим на онова постмодерно разбиране – че темпоралната величина е привнесена за наше улеснение – времето няма значение, важно е какви сме ние в степента си на самоосъзнаване и прочитът на една книга утре може да не ни даде нищо, а ако я бяхме прочели днес, щяхме да спасим себе си… по някакъв начин. Не исках това да прозвучи толкова абсолютистки…
Много е вероятно да сте попадали на традиционните колекции от бисери от книжните базари – за човека, който се възмущава, че не му подаряват картонени календарчета, или пък за младата дама, която настоява да ѝ препоръчат „няк‘ва много гадна книга“, за да я подари на своя позната, която не харесва.
Ако сте минали предните дни през няколкоетажното предизвикателство на панаира, сте видели всякакви обяви: „пет книги за два лева“, „всичко по два и петдесет“, „купете две и вземете трета безплатно“… И вероятно сте се запитали дали има хора, които си пазаруват литература така – по цената, не по заглавието. Сетили сте се, че най-продаваните родни автори са Иво Сиромахов, Венета Райкова, Калина Паскалева, Емил Конрад… Отбелязали сте с какъв плам се разграбват булевардни и посредствени романи на чужди автори. Огледали сте се в очите на родни писатели, стоящи зад щандовете на издателите си, без почти никой да ги разпознае.
И все пак, и все пак – по-добре е да имаме книжни базари и панаири. Защото ако още сто човека си купят по една книга, може би поне пет от тях ще седнат и ще ги прочетат.
