Без предисловия започвам с въпроси към Александър Христов – част от редакторския колектив на „Свободно поетическо общество“.
Значи, сещам се за Шопенхауер, който прави връзка между свободата и самотата – някаква екзистенциалистка корелация. Но дори в името „Свободно поетическо общество“ се влиза в дисонанс с неговата теория – има социум, който логично отрича иначе популярната като позиция реклузивност на артиста. Как се получава това – да съберете на едно място пишещи хора, всеки с его, претенции и очаквания, и да превърнете това в общество? И какъв е критерият?
Според мен такова едно разнищване на думите в името може да ни изправи пред някои капани. Тук не става дума за литературен кръжец, определено не става дума и за социум, това са структури, градящи се на съвсем различен вид договори.
„Свободно поетическо общество“ може да бъде общество единствено по силата, по която една литературна, медийна ако щеш, платформа в определени моменти обединява различни индивидуалности, пишещи и четящи, по силата на общия им интерес към литературата, другите изкуства, науката и политическото. Личната свобода, дори и да води до самота, може да има външни проявления, едни от тях са словесността и изкуството. Именно те ни интересуват най-много. Критерий, по силата на някакъв унифициращ механизъм, няма и не бива да има. Вкусът обаче, затова и първата ни тема беше „Силата на вкуса“, дава онази свобода, която ти позволява да кажеш „това ми харесва, а това не“, естествено, без да се възприемаш като последна инстанция. Ако се водиш от вкуса си, вместо да си придаваш важност с някакви дълбокомислени теоретизации и естетически системи, нещата са доста по-лесни.
Съгласен съм с теб, но все пак някой взима решението какви/кои текстове и автори са подходящи за виреене в Свободното поетическо общество. Умишлено го поставям така този въпрос – ребром, защото знаем как в повечето поетични кръгове и кръгчета положението в организационен и структурен аспект се оказва един не особено симпатичен Harlem shake – всеки се държи неадекватно, движи се некоординирано и не отчита какво вършат околните. А това съвсем не отговаря на ясните позиции и стройно представяне, което направихте в Перото. И ако вярваме на починалия наскоро Робърт Пърсиг и изследването му върху качеството, кое прави вашето начинание по-добро от повечето сходни? Защото според мен наистина е по-добро.
В редакционната група сме шестима души: Белослава Димитрова, Зорница Гъркова, Марианна Георгиева, Владимир Полеганов, Стоян Ненов и аз. Всички сме пишещи хора, със свои предпочитания и разбирания. Освен това всички сме част от поредицата „Нова поезия и проза“ на УИ „Св. Климент Охридски“, а в нея има много добри млади писатели и поети, някои от тях вече излизаха при нас, предстоят и още много други. Иначе ние шестимата сме различни, не търсим и не ни вълнуват едни и същи неща, и това според мен е хубаво. Решенията, естествено, взимаме заедно, обсъждайки всеки текст.
Трябва да уточня, че с голяма част от авторите, които вече са излизали при нас, а и с тези, които тепърва ще излизат, сме се свързвали първо ние. При това защото знаем какво и как пишат, а не защото са ни приятели. Има хора, които пишат чудесна оперативна критика, за нас те са много ценни, затова ние отидохме при тях, а не те при нас. Така че до този момент при нас системата е по-скоро обърната. Започваме да получаваме и доста тестове на редакционната поща и това е страхотно. Тогава четем и решаваме. Някои неща очевидно ни харесват и са за нас, други – не, тогава колебания няма. Когато нещата са гранични, молим за още текстове.
Предлагам ти следното: нека си представим, че е 2027 година, няма значение дали сме в някаква дистопия, или всичко си е както сега в огромен мащаб. По-важното е какво се е случило със Свободно поетическо общество – съществува ли, променила ли се е структурата му, а ако вече го няма, какви са били причините за достигане на някакъв крах? Целта не е да сме някакви отчаяни скептици и циници, просто ми е интересно (а, надявам се, и на нашите читатели) какви евентуални спънки предвиждаш в това иначе прекрасно начинание и как смяташ, че ще се решат проблемите.
Аз не зная дали ще я има планетата след 10 години, а ти ме питаш за „Свободно поетическо общество“. Но ако приемем, че нещата са се стекли благоприятно и и двете неща още ги има, е сигурно едно – екипът вече ще е друг, вероятно сменил се няколко пъти, защото подобни начинания трябва да се правят от млади и енергични хора. Да се правят някакви конкретни прогнози е наивно.
И последно: очакват ли се нови драми от типа на тези в „Литературен вестник“? Като страничен наблюдател мога само да споделя, че се почувствах омерзен и малко ме беше срам от името на други хора, като четях какви реплики се разменяха в публичното пространство.
Едно уточнение: „Свободно поетическо общество“, макар в името му да фигурира думата „поетическо“, не е насочено единствено към поезията, тук тази дума трябва да се разбира в широк смисъл, по-скоро като словесност. При нас излизат проза, есеистика, пътеписи, публицистични текстове и такива за кино и сценични изкуства. Името е по-скоро реверанс към „Свободно поетическо общество“, което в началото на 90-те години дава път на много млади тогава, а сега утвърдени имена.
Колкото до това дали ще има още такива ситуации на разрив – не зная, никой не може да знае. Аз не го наричам „скандал“, защото това предполага наличието на някаква норма, която скандалът нарушава. Според мен, такива норми в литературата няма. Пък и мисля си, че това са по-скоро нормални процеси, дори понякога здравословни. Пишещите хора не са стерилни мислители или естети, а хора с гореща кръв и пиперлив език, така не бива да се учудваме прекалено от това, че понякога ги хващат бесовете.
Понякога обаче процесите акумулират напрежение, която накрая избива в една или друга посока, в случая „Литературен вестник“ беше по-скоро повод, а не причина. Ако погледнем страниците на същия този вестник в неговото начало, ще видим, че са се случвали и много по-радикални неща и като език, и като позиция. Такъв тогава е бил замисълът му, впоследствие обликът му започва да се променя, това е нормално, но не по-малко нормално е не всички да го харесват.
Лошото е единствено когато нещата станат преимуществено лични. Мисля си обаче, че в онзи момент и фейсбук имаше принос да остане това усещане за огорчение.
