„Сега, в момента, е най-опасното време за планетата ни“, казва Стивън Хокинг пред в. „Гардиън“ преди дни. Ще кажем: вселената се разширява, глобалното затопляне бавно ни унищожава, корозията на времето ни руши? Забележителният учен е много по-конкретен: „Решенията, които взе Великобритания за Брекзит, и тези, които САЩ направи за Доналд Тръмп, не са нищо повече от краен изблик на ярост, насочен от обикновените жители на тези две държави към техните лидери, това е протест“.
Това няма как това да не ни напомни за думите на не свръхизискания, но прекрасен по свой начин комик Джордж Карлин, който беше казал, че да воюваш с цел мир е като да правиш секс с цел девственост (евфемизми използвам, ще ме извините; неговият оригинален постулат е далеч по-цветист, дори плод е дал…). И така, вероятно единствено дългогодишните отшелници не се досещат защо притесненията на Хокинг са насочени към воюването за мир. Периодът на Студената война на е отминал, уважаеми – просто е навлязъл в една нова политическа форма. Формата е дъска за шахмат. Пешките са големите световни медии. Всяка от тях има минимален шанс да се превърне в царица, но това означава, че ще трябва да се съвокуплява редовно с царя. Или поне с офицерите.
И тук идва следващият повод за недоволство от страна на Хокинг: автоматизацията, роботизацията, технологичният напредък, който е планиран като логичен етап от човешкото развитие. Онзи невидим Скайнет (сещате се – изкуственият интелект, който поема властта над военните операции в САЩ в поредицата за терминаторите), който трябва да работи за нас, а за част от секундата решава участта ни. Смърт, разбира се. Изтребление. Терминация.
Вероятно е лесно свръхмашина да вземе такова решение – перспективата е друга, защото тя не е човек, далече е и ни гледа много отгоре. Незначими биологични единици, които се смятат за висшата форма на живот на планетата си. Сега си представете Земята, погледната от космоса – както пише Карл Сейгън, това е една бледа синя точка, но на нея са живели и умрели всички хора до момента. Да помислим за Александър Македонски, Наполеон Бонапарт, Йосиф Сталин, Адолф Хитлер – всички те и много други са пролели реки от кръв, за да се превърнат в нещо значимо. Да завземат малка територия. Част от малко по-голяма територия. От друга. Която е само част от бледата синя точка.
Полезно ли е такова разсъждение на фона на безсмъртните ни души? Скайнет не се колебае. Лидерите на големите сили не се колебаят. Глупаците, които ги избират, не се колебаят. Колебаят се само умните. Както е казал Чарлс Буковски, проблемът е, че глупавите хора са изпълнени с увереност, а умните – с несигурност.
Може би през призмата на някакъв неорелативизъм няма как да разберем дори себе си, след като променяме перспективите и убежденията си толкова често – един вид нееквивалентност на нас самите със самите нас. Как беше онова – степените на отразяването на всяко ново явление са изненада, силно противопоставяне, приемане. Това са бунтовете (а не обикновени протести) пред родния Парламент през последните години – някой от властващите, някой от Скайнет казва, че ще се уморим и след две седмици всичко ще е приключило. Ние по Волтериански недоволстваме и заявяваме, че няма да се предадем. След две седмици се оказва, че онази почти древна теория на Марко Семов е вярна – тук властва т.нар. синдром на халището. Под одеялото сме готови да псуваме и да не сме съгласни, но после кротко приемаме. Не става въпрос за класическата робска психика и „Преклонена главица остра сабя не сече“, проблемът е много по-сложен, многопластов и ситуиран близо до съвремието ни – псевдокомунизъм, издигане на определени фигури в култ, груб деконструктивизъм (но не в традициите на Дерида, а на апатията и интелектуалната корозия) и липса на идеи.
Защото твърде малко от идеите останаха в България. Както и хора с идеи. И ако малката синя точица не се развълнува от това, внуците ни вероятно ще разправят нещо подобно, когато техните деца се пренасят да живеят на Марс. Където, разбира се, ще пренесат същите тези проблеми. Същите. Пък и както написа в една социална мрежа поетът Стефан Иванов, „България отдавна живее на Марс. Марс наобратно е срам“.
