Ник Кейв (Nick Cave) – този наистина вечен ъндърграунд интелектуалец и Дон Кихот от мрачната Ла Манча, се завърна на музикалната сцена с легендарната си формация Дъ Бед Сийдс (The Bad Seeds) по-малко от година след като той и съпругата му Сузи Бик загубиха своя 15-годишен син Артър при трагичен инцидент, падайки от скална стена в Източен Съсекс, Великобритания. Горе-долу с премиерата на диска Skeleton Tree – като да са се наговорили, солови дискове издадоха и трима музиканти от близкото му обкръжение, без които Ездачът на апокалипсиса, както наричат австралийския бард, едва ли щеше да прескочи така славно и безкомпромисно границата между два века.
Хюго Рейс (Hugo Race), Бликса Баргелд (Blixa Bargeld) и Мик Харви (Mick Harvey), също така
изкушени от тъмното дуенде – понякога войнолюбиво, но винаги пледирайки за конституция на личното щастие. Гнили души, чиито герои са достатъчно интелигентни да се самоиронизират и… самоубиват. Тайно – така че дори те самите не разбират. Човекът! Каква бездна само! Колко Божия любов, промисъл и проклятие има в него. Умират от любов, понякога го мразят. Но пак от любов. И с напредване на възрастта – като че ли, все по-малко го разбират, но не спират да му се удивляват по детски. Винаги сме имали нужда от Бог. Дори в ерата на „научния атеизъм“ Той пак ни праща изпитание и надежда. Само дето поне мен много ме боли, че част от големите ни престъпления и грехове са уж в името Му.
Общото между всички тези артисти е не само тяхната самобитност, а и фактът, че дългогодишното им творчество – разгледано заедно или поотделно, е апотеоз на мрака – в душата, но и наоколо. Най-прекрасни са песните на отчаянието, както твърдеше Алфред дьо Мюсе. Но хайде от общото гнездо – Бед Сийдс, към индивидуалистичното – отделните черни врани в него. С „Jesus Alone“ напред.
Ник Кейв – Skeleton Tree
Шестнайстият студиен диск на певеца („на който дори жените желаят да приличат“) преборва – или поне се опитва да го направи, болката със силата на музиката. Без обаче новите 8 пиеси да са потискащо безнадеждни и мрачни, ако изобщо можем да говорим за светлина в творчеството на титаничния австралиец със знаков баритон, прочуто черно чувство за хумор и жилещо поведение в публичното пространство.
Записът дойде в края на лятото като твърде сериозно произведение, особено на фона на типичните за сезона силни звуци – фестивали, концерти, панаири, сборове, сватби, градински партита… драматично усилена консумация на свобода в постижимите й форми. Мисля си, че няма нищо лошо в тази прекомерна консумация, стига тя да не навлиза в личните пространства на индивиди с алтернативна претенция към живота и забавлението.
Skeleton Tree бе презентиран за първи път под формата на концертен филм в Лос Анджелис в полунощ на 8-и срещу 9 септември и, както съобщиха от управата на веригата салони – „противно на обичайната практика“, предварително няма да бъдат пускани никакви песни като сингли. Така прожекцията се оказа моментът, в който всички чуха за първи път музиката от албума, последвал Push Тhe Sky Away от 2013-та. А Кейв му намери колая как да не бъде ръчкан за интервюта от досадните музикални журналисти.
Ако сте от посветените в комбинацията от мрачни балади, пост-пънк напереност, суров някогашен блус, текстове, достойни за всяка криминална хроника, басов тътен, мажорно пиано, лутаща се цигулка и онова кръчмарско звучене, едновременно много мръсно и много чисто, които димят в магията на 58-годишния Кейв, сте наясно какво – евентуално, да очаквате от актуалния му опус. На този, който не знае нищо за Ник, ще препоръчам да прочете неговата книга „Смъртта на Бъни Мънро“: авторът ще го заведе на места, където е страшно да отидеш, но ще е жалко да ги пропуснеш. Защото Крал Черна врана е не само сред гигантите на световната музикална сцена, а и на литературната, което е друга – също толкова огромна, тема. Но независимо дали борави с ноти или с думи, магнетичният австралиец върви по най-краткия и опустошителен до болка път към сърцата на своята публика.
Skeleton Tree е записан за две години в Лондон и Брайтън, където Кейв живее в последните години. Почти целият проект е бил готов, когато музиканът губи сина си, но той се връща към някои от текстовете, за да ги прередактира с дебелия флумастер с абзаци за смъртта, загубата и личната трагедия. В музикално отношение композициите са далеч по-пастелни, осъзнато контролирани, баладични и отнесени от коравите парчета в Push Тhe Sky Away, звучат като контра на пънкарливия подход, но са апотеоз на мистичния блус, изцеден от сърцето на електрониката, минимъла, ембиънта, авангардизма и експеримента.
В момента в Бед Сийдс са Ник Кейв – вокали, пиано – електрическо и акустично, синтесайзър, вибрафон, Уорън Елис – синтесайзър, луупове, пиано, тенор китара, цигулка, Мартин Кейси – бас, Томас Уайлдър – барабани, Джим Склавинус – перкусия, вибрафон, и Джордж Виестика – акустична китара. Плюс струнна секция и беквокалисти, сред които се откроява Елз Торп – сопрано от Дания, член на Театъра на гласовете и на прочутия Кронос квартет, звучаща в по-мрачните му химни.
„Винаги има болка. Има едно нещо, което ти е гарантирано в живота: че винаги ще има излишък от болка“, казва Кейв и допълва: „Блусът е част от всяка музикална клетка, която се носи в тялото ти. Рок звездата умира и това е малка трагедия. Рок звездите сега имат блогове. Не се нуждая от такива рок звезди“, не крие корифеят, в чиито албуми убитите са повече, отколкото във филм на Тарантино. В неговите песни производните на думата „кръв“ се срещат по-често, отколкото в учебник по хематология, а героите му са по-луди от трето поколение сифилитици и по-чистосърдечни от ангели небесни.
„Всичко се движи към края си. В това може да си сигурен“ (Ник Кейв).
Хюго Рейс – 24 Hours To Nowhere
Дали Бог е добър… човек, или гадняр с властта на първия по време – ето този въпрос основно терзае музата на Хюго Рейс. Само дето проклетата игра – въпреки че е с един подсмислов корен, винаги бива отложена за утре. Заради дъжда, от който трябва да се укрием днес, а пък после да му мислим. Някога си бил будно момче от Мелбърн на име Хюго Джъстин Рейс. Сега си просто Хюго – вундеркиндът, който показа, че австралийците все още има какво да наврат под носа на вечно доминирания от британци музикален свят.
За толкова години на авангардната сцена Рейс се научи да не си губи времето в излишни самоцелни експерименти. Обратно – става все по-еклектичен, че досегашните му фенове – сред които и аз, ритат с крачка във въздуха от кеф, а бъдещите му почитатели ще се множат със сигурност. Особено пък след неговия актуален албум 24 Hours To Nowhere в най-модерните традиции на съвременния ъндърграунд. Нов? Колко да е нов? Ами толкова, че все още „Уикипедия“ не го е турила нито във фокус, дори в сухата таблица за статистиката. Малко – и все още неоткрито бижу.
Хюго Рейс – когото очакваме отново у нас догодина в афиша на фестивала „Аларма Пънк Джаз“, си е голям и самодостатъчен, дори без името във визитната картичка от ранните години на Ник Кейв. Но не мога да не я пробутам за повече яснота в артистичния мрак, надникнал от сърцето и естетиката на Принца на враните с онази мъдрост, надиграваща ума (особено ако той си прави криви сметки). Достатъчно за увод към хармоничната материя, обединяваща традиционните стилове като пънк, рок, блус и фолк. Но по друг начин.
24 Hours To Nowhere е записан от Хюго в компанията на инструменталистите Антонио Граментиери, Диего Сапиньоли и Франческо Джампаоли от добре познатата италианска пост-рокабили-фолк банда Sacri Cuori – формация, известна и като Фаталистс, с която Рейс гостува и в България по покана на „Аларма Пънк Джаз“. 10-те парчета се появиха в каталога на лейбъла „Глитърхаус Рекърдс“ – 8 авторски пиеси и два кавъра – единият на Роджър Макгуин, другият на – Тим Хардин. Заглавната пиеса е дует с Анджи Харт от австралийската поп група Френте, а сред останалите гостуващи са музиканти от Сепиатон (Sepiatone), както и Микеланджело Русо от друг един проект на Рейс – Дъ Трю Спирит.
Албум, много повече от отличен, с вградени душа и талант, спрягащи акустиката – такава трудна и изтръгната от тока жица. Дарк-блус, пост-пънк, премерена електроника, поезия и дзен, но без туарегските рифове, с които Хюго се заиграва повече от артистично в последното десетилетие. В идейно отношение той нерядко разглобява спомени, за да ги редактира към днешна дата. Творчество, което е хибрид между проза и стих. Метафора, сплескана или разпъната в нонсенсова ситуация. Сякаш типично – знакът ражда събитието и действителността. Последният вагон поглъща отдалечаването… пътуване от края към началото, в което причината като че ли надбягва следствието. Самото то се разпада, а на мястото на факта остава актът за разпознаване на фрагмент от хипотеза за човечност… Повечето текстове в албума звучат като груби чернови с неясноти. Има моменти, в които направо да се чудиш за какво иде реч. Но това ми харесва. Моля, простете тази моя отплеска, но наистина така мисля и чувствам пиесите на Хюго.
„24 Hours To Nowhere е вероятно най-личният диск, който съм записвал някога“ – обяснява австралиецът.“Парчетата в него бликнаха директно от сърцето, те са като измъкнати от моя най-таен свят пред публика в интимната атмосфера на клуба“, допълва музикантът, който допринесе значително в началото на музикалната кариера на Ник Кейв за онова самобичуване – доста основна част от сценичния магнетизъм на ранната му група Бъртдей Парти, шайка австралийски пънкове, преселили се в началото на 80-те в Лондон. Оттам тръгна легендата на Крал Врана – саморасъл уличен поет и любим антигерой на сърдитите млади хора през онова десетилетие, чиято поп музика в самото начало беше белязана от блудкав ню романтик и циркаджийски хеър метъл. През следващите над 20 години не една и две сцени по света останаха опетнени в кръв и кал след нашествието на Бед Сийдс и наводнени с нещо, което критиката наричаше ту „блатен рок“, ту „готик блус“.
Съдбата пресича пътищата на Кейв и Рейс когато Кейв вече е основал формацията Бърдей Парти, но я трансформира в Бед Сийдс заедно със стария си авер Мик Харви (барабани), Бликса Баргелд (китара) от може би най-авангардната немска група с почти непроизносимо име Айн-щюр-цен-де Ной-ба-утен (Einsturzende Neubauten), Бари Адамсън (китара и пиано) от формацията Магазин и Хюго Рейс. Отрочето им е определено от спецовете на Албиона като най-изродската банда във Великобритания, а първата тава на групата – From Her To Eternity – за „един от най-великите рок албуми“. Дори след като напуска формацията и тръгва по собствен път като фронтмен, Рейс продължава да се появява като гост в по-късните й проекти. Хюго бе специален гост на първия десетдневен фестивал „Мелтдаун“, организиран от Кейв в Лондон през 1999 г. От своя страна той също е излизал да пее на сцената с групата на Хюго The Wreckery – първият австралийски ню уейв/пост-пънк състав с брас. A друг важен член на Дъ Бед Сийдс – Мик Харви – участва в първия състав на най-дългогодишния проект на Хюго – Дъ Трю Спирит (The True Spirit).
Изобщо, много, ама много пътници има в творческия рейс на Хюго Рейс, който той управлява все едно е самолет – с висш пилотаж. Но без да навлиза в оная имагинерна орбита, в която се забравят детайлите. Твори точно според обявеното още преди години намерение да композира музика, която никой друг не е правил: плете страхотни музикални паяжини – като хармонии и отношения между какви ли не членове от всичките му проекти – Сепиатон, Transfargo, Hugo Race Fatalists, Dirtmusic – над 10-годишна колаборация между него, американския китарист и автор на песни Крис Екман и някои от най-важните фигури на новата африканска блус вълна в Мали. Не възнамерявам да товаря с още имена от списъка на нашия герой. Но няма да премълча, че всяко от тях е знаково и безкрайно колоритно не само за сцената, която представя, а за цялата оная музика, наречена истинска. Мелодия и естетика, заченати в мрака оттатък пердетата на комерсията.
Бликса Баргелд – Nerissimo
Къде отиваш, след като си бил прикоткан, а после безжалостно измъчван, преди да заболееш от най-изтънчените форми на лудост и да се забавляваш в компанията на ненормални серийни убийци, насъскани от Ник Кейв? В гробищата, разбира се! Да, ама не. Или поне щом стане дума за верния му китарист Бликса Баргелд. След своите мрачни преживявания в Бъртдей Парти, знаковият австралиец започва солова кариера през 1984 г. заедно с Бед Сийдс, където любим човек е именно китаристът от Западен Берлин Бликса, работещ нощна смяна при немските нойз експериментатори Айнщюрценде Нойбаутен, а през уикенда захлебващ като боклукчия и гробар.
Този пастор на унижените, оскърбените и (донякъде) извратените от цял свят, музикант и инструменталист, владеещ още баса, кийбордите, ударните и синтезатора, издаде поредния си албум Nerissimo. Трето съвместно дело с Техо Теардо (Teho Teardo) – италиански мултиинструменталист и композитор, все така пълен „с лепкав мрак“ и с малко богохулни философско-етични прозрения плюс първичен гняв, туширан от библейска мирова скръб и поръбена от най-черното чувство за хумор.
Ник Кейв помни: „За първи път видях Айнщюрценде Нойбаутен по холандската телевизия. Беше през 1982-а. Групата, с която бях тогава – Бъртдей Парти – имаше серия концерти в Холандия и турнето точно беше към края си: всички бяхме на прага на смъртта. Тъкмо слизах по стълбите на нашия скромен, но приветлив хотел, когато откъм телевизора в салона доплува един зловещ звук, коварно прелъстителен, неустоимо тъжен. Усетих как затъвам в тази гибелна мелодия и, когато влязох в салона, всичките ми идеи за музиката, така скъпи за мен, бяха тотално заличени от това, което видях на екрана. Там стоеше един младеж с дебели очила, който надуваше извита канализационна тръба. По-късно ме осведомиха, че се казва Александер фон Борсиг. Човекът, не тръбата. Нейното име беше Жадното Животно. Благодарение на нетрадиционния, ако не и откровено примитивен подход на холандския ТВ-оператор, бяхме принудени да гледаме маниакалния фон Борсиг без прекъсване цели пет или шест минути, наблюдавайки как неговият естествено блед тевтонски тен с всяка секунда се доближава до този на зряла слива. Как самотен бе плачът на Жадното Животно; неговите ужасни стенания висяха във въздуха като хрипкавото дишане на умираща сирена. Спомням си как лицето на фон Борсиг придоби точно цвета на червените чорапи, които носеше Хайди, камериерката от хотела. Здрасти. След това едно ужасно ръмжене, излязло сякаш от утробата на друг звяр (този път – гладен) захвана да опустошава скръбния фон, застъпен от Жадното Животно на фон Борсиг, докато двете не се съединиха в безсрамно съвкупление, което ме уцели право в члена. Все едно Одисей и пияните му моряци бяха подплашили тази самотна сирена, бяха я изтъркаляли на брега и вкупом я бяха изнасилили. И тогава с търпение, рядко срещано за музикалните ТВ-програми, камерата се придвижи през сцената и замръзна върху един човек, застанал до две големи парчета ръждясала ламарина с два дървени чука в ръце, с които блъскаше все по-силно и по-силно, докато фон Борсиг продължаваше да надува – сякаш се опитваше да си докара тумор в мозъка. Този мъж, снабден с хитлеровски мустачки и глава като бойно поле, беше Ендрю Унру. Най-накрая камерата намери и третия. Той беше най-красивият човек на света. Стоеше там, облечен в черно трико, черни латексови панталони и черни гумени ботуши. На врата му висеше една ужасно скапана китара. Кожата му бе залепнала за костите, черепът му беше абсолютна трагедия, жалък и окълцан, а очите му бяха изскочили от орбитите си като на слепец. И ето, очите се втренчиха в нас, сякаш за да възвестят за някакво божествено пришествие. Там стоеше един мъж на прага на величието; Наполеон победителят сред своите трофеи; Цезар завоевателят на парад пред пълчищата си; Христос на разпятието – но с ръце на кръста. Бликса Баргелд. Шейсет секунди този човек стоя като парализиран, магьосан от собствената си лудост. След това отвори уста и нададе писък, който звучеше така, сякаш някой вадеше трънче от душата му“.
В Nerissimo обаче не всичко е партитура на тъгата. Понякога наоколо минават и цветни протохипита, щастливи с любов по никое време и бяло хайку върху черен блус. Тъй като Бликса усеща болката по собствения си начин и общува с Бога в своето персонално уединение. Което често става и за двама. Без излишни тифозни рифове – прилагателно, което нафукано биха употребили футболните запалянковци. Мисля обаче, че е пошло някак си да говоря за Баргелд и Теардо с всекидневни думи, спазвайки обикновените граматически правила. И не се преструвам, като го твърдя, защото в текстовете на Баргелд думите, езикът и говоренето са обяснени по следния смразяващ начин: „Устата е раната на азбуката…“
Звученето на тандема – колкото да бродира между индъстриъл, дарк, ембиънт и експериментъл, може да бъде определено като авангар, и си остава по-скоро насочено към публика, която предпочита рок. Но не с чаша кафе между кухнята, ваната и антрето, а със слушалки, по възможност 3-пистови, и уши, впити в текстовете. „Nerissimo“ – черно, по-черно, най-черното на италиански. „Не мога да изпея синьото, нито зеленото, най ми приляга да изпея черното“, признава Бликса в лириката към титулната пиеса, която отваря албума с версия на английски, а го затваря с вариант на италиански. Самият автор впрочем, върти страстите на три езика – английски, немски и италиански.
Черното е събирателен образ на всички цветове, хвърлени от Бликса върху паното на импресиите от педалите на прочутите му китари „Фендер“ – „Джагуар“ и „Мустанг“, заради които славата върви пред него вече два века. Обложката на албума е също такава – уж ескизна, но компактна, многозначителна и интригуваща. Тя е вдъхновена от картина на Ханс Холбайн – младши, виден представител на германската живопис от 16 век, изобразява Жан де Дентевил, посланик на Франциск Първи през 1553-та година, и Жорж де Селвя в Лондон. В рисунката са вплетени много и парадоксално съчетани загадъчни символи, които се свързват или пък разделят с двата централни образа – тези на нашите герои: Техо и Бликса, които разсъждават с думи и ноти за религията, преходността, илюзиите и какво ли ще не със страшна дълбочина в изказа и музикална интелигентност. Дори една малка промяна в начина ни на живот и изборите, които правим всеки ден, може да извърши чудеса. Така ли е наистина? „А ако в нашия делник нещо създава напрежение у нас или ни изнервя, винаги се питайте: „Как мога да го опростя“, приятелски менторства италианецът, препоръчвайки да се освободим от нуждата да бъдем винаги прави.
Феновете на авангардната сцена познават Теардо като съосновател на рок бандата Мийтхед и доверен агент от обкръжението на артисти от така наречено но уейв направление, сред които Мик Харис, Джим Коулман и Лидия Лънч. Римлянинът е автор на десетки саундтраци за филми – пълнометражни, озвучени и неми, и е носител на многобройни награди, сред които и суперпрестижното отличие „Донатело“. В плътен тандем с Бликса от 2013-та, подписал два безкрайно философски и музикантски албума – настоящият Nerissimo е трети. Новото в творческия им арсенал е употребата на дървени духови инструменти, бас кларинет, баритон китара, всевъзможни камбани между струнните, аранжирани за оркестър, пицикатото на цигулките и партиите на хармониката. Плюс така характерния и красноречив вокал на Баргелд, който като в роман на Хенри Милър например, удря шамари на естетическото благопрличие и възпроизвежда хибрид между есе, роман, мемоар и репортаж.
По принцип хибридите са нещо неустойчиво, включително и сред литературните жанрове. 10-те композиции в диска обаче опровергават статистиката на традицията. От пианисимо към фортисимо и обратното. Мъдър пристан след дългото плуване с Теардо. Под черта: проектът е мрак, но благороден, възвишен, красив посвоему и далеч не плашещ.
Мик Харви – Delirium Tremens
Майкъл Джон Харви, един от създателите на Ник Кейв Енд Дъ Бед Сийдс и неин член от създаването й през 1983-а, я напусна през 2009-а. Той си тръгна по „лични и професионални“ причини, успокоявайки феновете си, че ще продължи да работи по проектите за преиздания на старите записи на бандата и да я подпомага изцяло. Ценителите с набито ухо отлично познават формата и формата на бандата: Кейв пее с типичната си постановка на стар негър от забутаните ъгълчета на американския юг, чиято душа се е преродила по погрешка в берлински пънкар. Звукът е необикновено чист и суров – без грам пудра, ясно личи границата между плътта и костите на тази изключително честна и категорична музика. Заслугата за хаоса и страшните нойз-попадения принадлежи на Бликса Баргелд, който свири само на китара, но затова пък по какъв начин. Докато приносът за мелодиите и музикалната текстура се падат на Мик Харви, свирещ на почти всички инструменти и все пак главно на китара, бидейки основен архитект на саунда и аранжиментите. Независимо за коя част от репертоара – дали парчетата от късния, по-„укротен“ период на формацията, дивите жални химни от времето на тавата From Her To Eternity или още по-преди, когото с Хюго Рейс и Мик Харви стояха на на борда на австралийско-новозеландската група Plays With Marionettes. Представете си група зле подстригани мъже с бели ризи и черни костюми на опушена сцена с роял, върху който е забравена бутилка червено вино.
Делириум тременс: състояние на помрачено съзнание, обърканост, неориентираност, халюцинации и изразено моторно безпокойство, възникващо след спиране на алкохола. Проявява се чрез безсъние, треперене, страх, дори гърчове, промени в психичното поведение, възбуда, раздразнителност, объркване, дезориентация, бързи промени в настроението, чувствителност към светлина, звук, докосване, ступор, сънливост и умора. Ето това е избрал за име на новия си – шести солов албум Мик Харви, който идва след предишния му запис Four, чиято премиера се състоя през 2013-та година.
Дискът е третият от серията, която разглежда наследството на Серж Генсбург – бащата и майката на всичко френско. Няма френски изпълнител, който да не го споменава като свое вдъхновение. Освен с музиката си, известен е и със скандалното си поведение и най-вече с това, че е заподозрян в твърде интимна връзка със собствената си дъщеря – Шарлот Генсбург. Признат от цял свят обаче е фактът, че той е сред единиците франсета, загърбили кичозната си поп сцена, която става предимно за местна консумация. Преди Delirium Tremens Мик Харви подходи към парчета, изпяти от Серж, в албумите Intoxicated Man и Pink Elephants, първият от които излезе през 1997-ма година.
12-те пиеси в новия проект не са кавъри, а преразгледани популярни или пък чисто меломански парчета на именития французин, побританчени от Мик и видяни отвъд партитурите, но запазващи техните контекст, смисъл и параферналия. „Готов съм да се подпиша под всяка дума и нота, че не се отказвам от тях. Звукът се ражда спонтанно, нямам власт над този процес“, споделя Харви. Лично аз наричам това съвсем условно киномузика, припомняйки, че Мик е автор на дузина удивителни саундтраци за филми, повечето от които – кървави коктейли от сладникави комедии и лековати драми. Освен като певец, Мик се извява и като мултиинструменталист, свирейки на китара, бас, пиано, орган, синтесайзър, ксилофон, хармоника, ударни и перкусии. Има и изненадка: този знатен мизантроп, който в последните години избягва сътрудничествата, по собствените му признание, си партнира вокално в няколко парчета с интригуваща дама – австралийката телевизионна актриса Ксанте Уайт.
„През първата седмица след края на записите бях много доволeн от албума като от добре свършена работа“ – разказва Харви. – После започнах да се плаша от чувството на задоволство. Мисля си – Боже мой, това сигурно е лош знак?! Сега чувствам този проект отделен от себе си, пуснах го на свобода“.“В последните 15 години започнах да разбирам по-добре музиката и моето място в нея. Като начало, научих се да я свиря по-добре – сега съм много по-добър пианист, китарист и певец, а това носи и известна самоувереност. Докато бях 20-, а дори и 30- и няколко годишен, просто се чувствах като мошеник“, продължава Мик, надничайки и от новия си имидж с ръждиворуса коса, като предпочита не да коментира, а просто да отбележи такъв важен факт от днешния му творчески натюрел.
Delirium Tremens е проект абсолютно изпипан, с твърда концепция и дългогодишен музикантски опит зад своя автор. Той показва продължаването и завършеността на осмислена до детайли идея за развитие. Ще питате дали ми е нужно повече, за да харесам един такъв диск докрай. Ами, не съм толкова капризен, но да. Този запис има една немалка слаба страна – вероятно ще му липсва концертен живот. Може би пък и това е въпрос на концепция, кой знае. Убеден в колективната интелигентност на своите почитатели, Мик Харви предлага студийното изящество на мрака като сън за щастие. Но неговият мрак твърде често е и нежен – като например дуета му с Ксанте Уайт „The Decadance“.
Ник Кейв… Хюго Рейс… Бликса Баргелд… Мик Харви… Уникални фигури върху сцената на духовността. Стожери на нейната механика и кинематика.
