Всеки мечтае за това, което няма. Българският мечтател мечтае много, защото и много няма. Нека се потопим във вътрешния свят на този мечтател. Правим го с уговорката, че тук става дума само за мечтатели, които не са роднини, приятели, съграждани или сънародници на четящия и най-важното – този мечтател не е самият четящ. Това са българите, които всъщност не съществуват, но мечтаят.
Води ме, камиларю
Мечтателят знае, че пътуването е висша човешка ценност. Мечтателят е човек, когато е на път, както се казва. Той обаче не обича безцелното пътуване, което обикновено заключва във фразата „гъз път да види“. Затова мечтателят иска да ходи на почивка. Мечтанието за почивка, има своя обетована земя – Дубай. Новият Божи гроб. Мечтателят е сигурен, че докопа ли се до почивка в Дубай, значи е станал голяма работа. Станал е дубайджия. Там ходи каймакът на обществото, там бетонът е мек като кадифе, стъклата са от елмаз, вместо блок маси има фонтани от пилешко мляко, има чудесни вносни палми… А най-хубавото е, че можеш да мечтаеш за всичко това, стига да не го пипаш.
Силиконът ще спаси света
В Америка си имат Силиконова долина, ние си имаме силиконова мечта. Мечтателят иска да достигне до идеала за красота, но за онази красота, която му продават телевизиите и гланцираните списания. Затова той мечтае да намери под елхата две кюлчета по седемстотин кубика силикон. Ако по първични половини белези не е предразположен към закичване със силикон, мечтателят умира от кеф, ако половинката му си го подпъхне. Така мечтателят разбира сексуалната революция – в огромна част от случаите той възприема подобренията в релефа на една жена като сигурен белег за промискуитет: след като е дала пари да се наточи, значи е дашна. Този съмнителен мисловен шикан на мечтанието обаче рязко променя посоката си, когато животът направи така, че благоверната на същия този мечтател си сложи импланти – тогава те вече не са магнити на нагона, а белези за изтънченост и класа. Силикононосителката веднага бива повишена от чин „мръсница“ в „гледана жена“.
Айнцу, цвайнцу, дрън!
И след като индиректно стана дума за Новия свят, българският мечтател от мъжки пол има още един блян, който по неясен начин гравитира около Америка, както и около 11 други мъже. Мечтанието е ретроспективно и се полага върху отминало време, когато всички сме били щастливи, а българският национален отбор по футбол – 4-ти в света. Това високо спортно постижение отдавна се е превърнало в блян по изгубената национална гордост. След като е пределно ясно, че родината на мечтателя никога няма да е пак на три морета, че втори Левски няма да се роди, че няма да има ново опълчение на Шипка, единственото мечтание за поне малко национална гордост в бъдеще време е свързано с ритнитопката. Обстоятелството, че в последно време който не ни е хванал, той не ни е сложил тройка, обаче прави перспективите пред това мечтание твърде, твърде мрачни.
Реквием за оная мечта
Освен национално горд, мечтателят желае да е и национално известен. Възпитаван още е крехка детска възраст да вярва в своята вселенска уникалност, талант, умност и красивост, той мечтае да грее непрестанно и навсякъде и да облъчва околните със себе си. Идеални за това са социалните мрежи, главно фейсбук, защото всички имат, пък и мечтателят много-много не ги разбира другите платформи и заради това ги намира за глупави. Социалните мрежи и тесният семеен кръг обаче са само подготвителната фаза. Целта неизменно е телевизорът. В ефира има безброй съмнителни предавания, които съществуват единствено благодарение на и заради заслепените от бляна за известност мечтатели. Те мечтаят да пеят фалшиво, да танцуват грозно, да се кълнат, че вуйчо им е превъплъщение на сатаната и е узурпирал родовия бидон със зеле, да готвят или просто да се оставят телевизиите да се възползват от мечтателската им наивност, само и само да изживеят телевизионния си блян.
На всяко петнайсто число
От нещата за душата бързо прелитаме към телестноста и битовите измерения на мечтанието. Мечтателят иска да има имот, най-добре апартамент, най-добре в центъра на града, най-добре да го дават под наем и най-добре апартаментите да са два. Това е дълбоко щампован в народопсихологията блян, от който няма измъкване. Вероятно, когато нашите прадеди са яздели насам, за да основат държавата ни, всеки от тях си е мечтаел да има още един кон, който да дава под наем. Изобщо отдаването на нещо под наем за мечтателя е израз на желанието да се постигне бленуваната икономическа независимост, която се явява антипод на кошмара на бачкането.
И мръсна, и страшна
И докато сме на тема недвижима собственост, е редно да обърнем внимание на една по-скоро локална мечтателност, която обаче важи за около една четвърт от мечтателите. Софиянецът мечтае да не живее в София. Тя е мръсна и страшна, и гадна, няма къде да се паркира, задръстена и скъпа е, и изобщо това е адът на земята, затова бляновете винаги пращат далече от него. Мечтите политат към село, към гледането на козички, към Дубай и към мама на Годеч, само не и в София, където в метрото никой не казва: „Мечтателю, прати много поздрави на ваш’те“. Единственото, което задържа мечтателя в столицата е заплатата и малката утеха, че в 4 без 15 в петък ще стриже по магистралата към вкъщи. Така се формира класическата утопична мечта „да си живея вкъщи, ама да си взимам софийската заплата.“
Мечтаният кредит
Мечтателят не бленува да има кредит, но неговите мечти неизменно го извеждат до няколко борча, практически оборвайки твърдението, че мечтите били безплатни. Той мечтае за ново телефонче, защото със старото не може да се пуйчи, затова си цапва едно на изплащане. После и телевизор с размерите на „Тайната вечеря“, кола на лизинг и, естествено – апартамент с новия промоционален ипотечен кредит „плащай до смърт“. Бляновете на мечтателя го превръщат в мечтания пациент на всяка банка.
Ще продам червената си Лада
До голяма степен вследствие на горното, мечтателят рано или късно замечтава да емигрира. Не защото много му се живее далече от мамини, а защото от прекалено мечтаене животът така го е наритал, че той или трябва да се рестартира житейски или да сложи край на мечтанията (с въже). След като стегне куфара и осъществи този свой блян, мечтателят бързо разбира, че с бране на зарзават до Дубай не се стига. След това мечтателят носталгично започва да мечта да се върне в родината, но не го прави, защото вече вътрешно знае, тези мечтания ще го довършат.
Детелини, детелини, детелини
И така, изморени от бленуване, стигаме до най-голямата мечта. Тя е лъскава, правоъгълна, рекламира се усилено по телевизията и се продава по бензиностанции и супермаркетите. Хубавото на всевъзможните лотарийни и тото мечти е, че могат да сбъднат всички по-горни. Така поне си мечтае мечтателят и нехае, че пирамидите наистина са златни. Срещу два лева те предлагат мечти за пари за силикон и неработене, за екскурзия в Дубай, за апартамент или два, пък и като спечелиш, и по телевизията те дават. Е, с тото само емигрант не се става, но мечтателят с пари е гражданин на света, нали?
Въпросът е дали от толкова мечтаене на мечтателя ще му остане една жълта стотинка, с която да си изтърка печелившия билет?
