Пренебрегван, превъзнасян, превръщан в бунтар и приеман прекалено буквално като песента си – „порнографа на фонографа”, в България Жорж Брасенс е по-скоро непознат и в най-добрия случай полуразбран анархист и маргинал. Дори и във Френската се предпочиташе (Д)Жо Дасен, като сред доста съученици дълго цареше объркването дали това не е един и същ певец.
Дори и да знаете френски, едва ли Брасенс е сред тези, които бихте слушали с часове. Със сигурност ще ви е страх да не пропуснете някое от посланията му. Музиката му ще ви се струва строга. А и времето на бардовете с китари като че ли си отиде с най-големите от тях – преди три десетилетия. Брасенс само затвори вратата след Висоцки и Ленън (да ме прощават Ленърд Коен, Боб Дилън, Жоан-Мануел Серат и Мишо Белчев, както и неколцината останали още „динозаври”). Не че се е смятал за поет – в прословутия разговор с Брел и Фере през 1969-а казва: „Аз съм певец, който си пише текстовете. Казват, че съм поет и сигурно съм малко поет”.
Защо ли се сещам за него? Когато довършвах „Езикът на бирата” в раздела „Човекът – това е неговият стил” включих и спомените си по пътя на Брел в Бирения Брюксел и за илюстрация използвах снимката му с Брасенс и Фере от същия този разговор на няколко бири година след майските събития през 1968-а. Намерих пълния му запис (тогава е била излъчена само част) и между смеховете им и потропванията на бутилките по чашите (на снимката се виждат шест шишета) се опитах да уловя усещането им за бъдещето. И тримата са с над двайсетгодишно сценично присъствие, Брасенс е горе-долу на моите години сега, Брел е по-млад, Фере – малко по-възрастен.
„Трябва ли да си самотен и нещастен за да правиш големи неща?” – „Като си под прожекторите, ти продаваш гласа си. Затова на улицата проститутките не ни закачат – и ние сме като тях. А и те са артистки като нас. Ние сме публични мъже” (игра на думи с обществени личности). Следва песента на Брасенс „La mauvaise herbe”. (За франкофилите – един линк към тълкувания на песните на Брасенс.)
А доколко жените са нужни за вътрешното му равновесие? Със сигурност няма нужда от такова, а жената е да се влюбиш в нея и да я обичаш 10, 20, 30 години… Упрекват го, че не се бори за промяната на обществото? Има защо – просто не знае какво трябва да се направи като общо действие, което не значи, че не знае какво да прави за хората около себе си. Как го възприемат зрителите и слушателите? „По-интелигентните – първо текста, по-чувствителните – първо музиката”. Неслучайно в родината си е смятан за изразител на съвестта на нацията.
Към днешен ден песните му са преведени със страхотни попадения на английски (нюйоркският композитор и певец Пиер дьо Гаянд от горното видео) – както писах в началото, една от тях, „Да умреш за идеите си” е звучала в Слънчев джаз+, а Bad reputation, както и някои от следващите заглавия са част от версиите на Брасенс тук, в Дуенде. Още по времето на франкизма, Брасенс е адаптиран и представян от Пако Ибаньес – преводът е на приятеля му Пиер Паскал, а самият Брасенс записва специално за него три свои песни на испански.
Малко по-късно има нелоши аржентински версии на Брасенс. Италия също не е чужда на духа му – безбожникът третира фалша, духовенството и Бог, ретроградните идеи. И до днес италиански варианти на Брасенс звучат по РАИ 3, а специално за годишнината от смъртта му е създадена поредицата „Мустаците на Брасенс”.
Най-странното за повечето от брасенсолозите е превръщането на уж непретенциозните му песни в джаз-стандарти, за радост на ценителите на свободните импровизации. В интерес на истината, първoтo музикално влияние върху Брасенс в средата на 30-те години на миналия век е джазът по радио TSF. Самият Брасенс през 1956-а е и водещ в новосъздаденото радио Европа 1, където единствено звучат песните му – дълго забранявани по т.н.”обществено” радио.
Две десетилетия по-късно Брасенс събира приятели (Eddie Davis, Harry Edison, Joe Newman и Мусташ), записват при него под името Giants of Jazz и той самият пее в две парчета. След смъртта му отново Мусташ заедно с Анри Салвадор събират плеяда американски джазмени и записват, както е било предсмъртното желание на Брасенс, негови песни в джаз-аранжименти. Открояват се имената на Лайънъл Хемптън, Кларк Тери, Джо Нюмън.
Периодично излизат индивидуални проекти, вдъхновени от Брасенс, като този на китариста Кристиан Ескуде – слушайте в Дуенде откъси от него. Джовани Мирабаси и Флавио Болтро правят невероятен прочит на Les oiseaux de passage (няма как да минем без него). La Banda municipal de Santiago със своята версия на Les passantes дори е включена в саундтрак на филм на Аньес Жауи, вдъхновен също от тема на Брасенс. Сред последните ми попълнения и попадения е Dans l’eau de la claire fontaine на гостувалия на Джаzz+ заедно с Ди Ди Бриджуотър френски акордеонист Марк Бертумио.
Не е за изпускане и гегът на Карла Бруни върху песента на Брасенс “Fernande” – в началото президентската съпруга споделя, че „е била съветвана да не изпълнява тази забранена по радиото песен”. Има защо – финалът на текста е призив песента да стане национален химн. Забавно е да се омотаете в автоматичния й превод на български, но още по-забавно е (ако не знаете френски и ви е писнало от гугъл-превода) да си представите как при мисълта за Фернанд, Елеонор и Фелиси, но не и за Люлю, лирическият герой се надървя (sic). Като последователно това са постови, пазач на фар, семинарист и… незнайният войн под вечния огън. Сигурно някой ще се попита коя е Люлю, че да не го… Има известни подозрения, че „тя” всъщност е той, кръчмар с лошо вино от родния край на Брасенс, а както знаем, въпреки, че на снимката с Брел си пийват бири, за разлика от последния, питието, възпято в песен на Брасенс, е вино.
Да, Брасенс буквално е навсякъде. Навсякъде, където свободата е била сред ценностите на младите по дух. Не и тук. Не можеш да самовъзпяваш лошата си репутация и да те пускат по държавното радио, където първите ми ангажименти още в 70-те бяха да превеждам френски песни и с подписа си да удостоверявам съответствието им или не към официалните изисквания – никаква политика и еротика. Разбира се, има щастливи изключения, но в родното уеб-пространство, където брасенсофилите се броят на пръстите на едната ми ръка и за щастие са ми добри познати – Криси Бояджиев, Мишовците-франкофони (Белчев и Йончев), Гого Лозанов и Иво Беров.
