Бел.ред.: Това е истинска история. Докато я четете, сигурно ще ви заболи сърцето. Ще изпитате гняв. Отчаяние. Безнадеждност. Това е действителността. Ако искате да я промените, споделете тази история. До колкото повече хора стигне, толкова по-голяма е вероятността поне бъдещето ни да е по-различно.
На 26-ти юни дъщеря ми, с приятели, беше на Боровец за нощувка време. Прибирайки се в София, пред блока, с ужас установява,че багажникът на колата й е празен. Няма спомен от куфара, раницата и новия Macbook. В един от багажите е паспортът на приятел-англичанин.
Пълен шок. Сигнал до 112. Уведомяване на посолството. Писане на обяснения в 7 РПУ, защото престъплението е установено в София. Връщане до Боровец и язовир Искър, на местата, където са спирали, с надежда, че може някой нещо да не е харесал от плячката и да го е изхвърлил. Не, разбира се.
На следващия ден пак ходене до полицейското управление, пак писане, пак обяснения. И се започва чакане на чудото. А то трябва дойде от системата на Apple и опцията за локализиране на машинката, след като е обявена за открадната и заключена с 4-цифрен код. И така до първите минути на 3-ти юли, когато между дузпите на Италия и Германия идва дългоочакваният и-мейл от „отхапаната ябълка“. Macbook-ът е локализиран. В село на 27 км от София. Сателитната карта показва ясно точка, която фиксира къщата и улицата.
По указание на полицаите от 7-мо в този момент трябва веднага да звъннем на 112 и те знаели какво да правят. Звъним. И… започва едно безкрайно обяснение. Дъщеря ми закръстосва стаята и като развалена грамофонна плоча на 3 пъти започваше всичко отначало.
Междувременно германците поеха към полуфинала :)
А аз имах чувството, че ако Теди е вързана за електропреносната мрежа, можеше да осигурява енергия за поне един столичен квартал.
От разговора, който води със 112, разбирам, че имаме малшанс, че това се случва събота срещу неделя и няма кой да се заеме със „случая“. Дъщеря ми, без да се отказва, продължава да убеждава, че трябва да я свържат с полицията и че, ако в този момент не се предприемат действия, лаптопът до сутринта може и да бъде изхвърлен, защото, заради защитата, която се е задействала, той става неизползваем, освен от човека, който знае и двете защитни пароли. Очевидно на слушалката отсреща на 112 беше човек, който старателно попълваше празнините в познанията си за Mac-буковете и Apple-системата. На третото започване отначало не се сдържах и с висок глас попитах: „Какво, отказват ти съдействие ли?“
При което новообразованият в компютърните тайни се сепва и й казва: „Ама няма такова нещо, разбира се, че не отказваме съдействие, сега ще ви свържа с полицията. Не затваряйте.“
Не затваряме. И така 7-8 минути музика насреща. В един момент – о, чудо – на телефона е Полицията. Обясненията започват наново. Веднъж, два пъти… Теодора продължава да генерира енергия, обикаляйки стаята, вече в почти тръст, и с пяна на уста да обяснява на новия си събеседник как точно действа системата на защита на Mac-буковете, както и да го убеждава колко важно е точно в този момент полицията да реагира. От това, което чувам, разбирам, че сме ударили не на камък, а на стоманобетон.
В този момент осъзнавам, че само момчета с дебели вратове могат да свършат работата. Пиша статус във ФБ, че издирвам такива екземпляри. Много от вас сигурно не ми повярваха, други реагираха веднага на лични съобщения, за което съм безкрайно благодарна. В крайна сметка след 20-30 минутно обяснение от Полицията получихме нареждане да тръгваме към 2-ро районно.
Защо във 2-ро РПУ, чудя се. То е на Централна гара. В това време Теди ми обяснява, че от полицията щели да изпратят екип на мястото на идентифицираната къща, а ние да отиваме във 2-ро. Питам – защо да ходим във 2-ро, а не направо в селото? Казвам й да звънне и да ги пита не може ли направо там да отидем. Звъни тя пак отново. Пита. Подава ми слушалката, защото съм била по-ориентирана. Отсреща ми обясняват, че 2-ро се намира намира в кв. Изток. Какъв кв. Изток, не сте ли на гарата? „Не, госпожо. Кв. Изток в Перник.“ О, май Год! Перник?! Часът е 1.30 посреднощ.
Тръгваме.
Дежурният на вратата на РПУ-то в Перник ни гледа като изкопаеми.
Все пак уведомява дежурния в сградата. Той от своя страна трябвало да звънне на дежурния оперативен инспектор, който си бил вкъщи, на повикване.
Пристига след 10-тина минути.
Цялата история + образователния курс за Mac-системата. Втори път образователния курс.
Най-после човекът разбира защо сме там и какво се иска от него.
Да, ама не. Случаят се води от 7-мо РПУ в София и той не разбира какво правим в Перник и защо от 112 са ни пратили там ?!?!
Без знанието на колегите им от 7-мо те нямали никакви правомощия по случая.
Но все пак Теодора пише обяснения.
Следите ми мисълта, нали?
Сигнал от Applе – 112 – полиция – 2-ро РПУ Перник.
Към 6 часа сутринта паркираме пред 7-мо в София. Влизаме при дежурния и целият репертоар отново. Теодора отново описва всичко в обяснения.
Казва ни се да тръгваме и че в понеделник „колегите ще задействат нещата“.
А е само неделя сутрин. Macbook-системата вече не засича в реално време „обекта“, но последната локация е там, където беше. Полицията ни говори за „задействане“ от понеделник.
Решаваме, че ще изчакаме дежурния оперативен на 7-мо, който бил на някакъв оглед.
Упоритостта е единственото, което може да ни спаси.
Очевидно, след като разбраха, че няма да си тръгнем, оперативният от „огледа“ излиза, в полусънно състояние, от сградата.
Цялото обяснение, с натрупване на фактите от нощта, започва наново. Отново чуваме,че… за съжаление, е неделя. Че има малко дежурни групи(?) и че „колегите“ ще се задействат в понеделник.
На ръба на силите ни, от безсъние, започвам да говоря с полицая и да му обяснявам, че се чувствам в държавата на абсурдите. (Спестих ви всички обяснения от страна на полицията, които чухме до този момент, за законово-абсурдната-невъзможност на полицаите да действат в тази ситуация. Че от 10 до 6 те не могат да влизат в домовете на хората, освен при терористична заплаха, убийство и т.н.)
Обясних му, че се чувствам ужасно да го гледам как се гърчи пред мен и да ми обяснява неща по посока на Луната, само за да не ми каже „не можем да ви помогнем“ в прав текст.
Казах му, че трябва освен за заплати и битови неуредици, като излизат да протестират, да го правят и заради абсурдната законова база, която ги прави безпомощни пред данъкоплатците.
На поредното му обяснение,че нямат свободен екип, който да отиде до селото и къщата, където е локализиран компютърът, Теди го попита – а ако аз отида сега в тази къща с едни мутри и си взема компютъра, вие ще дойдете ли да ме арестувате – човечецът, с наведена глава, отговори: „Да“.
Очевидно разговорът му подейства някак си, защото в крайна сметка ни обеща, че ще „докладва“ случая „сега, в 8 на оперативката“ и после ще ни звъннел да ни каже какво да правим.
Прибрахме се вкъщи. Поспахме 2 часа и да, чудо, в 9 и нещо телефонът звънна, за да разберем, че „случаят е задействан“, че ще бъдат упълномощени „колегите от Перник“ да действат и ние да тръгваме отново натам.
Така направихме. Душ. Колата. И ето ни в селото. Полицията е там, но „човекът“, който е стопанин на „къщата с компютъра“, отрича в нея да има такава техника. Полицията няма право да направи обиск. Това става само с прокурорска заповед и то ако има досъдебно производство. Нашият случай цяла седмица си е седял на ниво „преписка“. Един вид, полицията трябва да повярва на думите на собственика на къщата.
След около 2 часа и Теодорини сълзи се стига до ситуацията „моля ви, поговорете с момичето, на което е компютъра“ и… Ооооо, чудеса, „човекът“ се сеща, че приятел на приятел на дъщеря му бил идвал и че може би той е имал такъв компютър и затова системата го е засякла ?!?
(… спестявам ви хиляди подробности)
В 18.30 часа вечерта компютърът беше във 2-ро Районно и в ръцете на Теодора. Е, не си го взе вкъщи, защото трябва да бъде върнат „по съответния ред“, но все пак беше в ръцете й.
Много, много искам да благодаря на дежурния оперативен инспектор от 2-ро РПУ в Перник Кирил Кирилов, който се оказа един човек със сърце преди всичко. Въпреки, че дежурството му беше свършило сутринта, той остана да работи по „случая“ през целия ден и само заради неговия професионализъм компютърът на Теодора беше върнат.
В близо 3 страници ви разказах в най-най-основни щрихи „патиланското ни царство“.
От пълната безнадежност до хепи енд-а.
Казах ви и вчера и ще го повторя: „Разпадът на държавата, ако системата МВР – законодателство – правосъдие продължи в същата посока и със същата скорост, ще е безвъзвратен“.
Слава Богу, в същата тази прогнила и жалка система все още са останали нормални хора. А за съжаление, за по-малко от 24 часа чух трима служители на полицията да ми казват, че са пред напускане… На въпроса ми „Защо?“ отговорът беше горе-долу един: “ Защото няма смисъл“.
А сравнението между свръхтехнологиите и техническото обезпечаване на българската полиция е абсолютно несъстоятелно. Няма сравнение. Невъзможно е.
Това е челен сблъсък между различни времена и пространства.
Галина Славеева, бивш съдебен репортер на БНТ
