Когато в събота късно вечерта домашният ми телефон напомни за себе си, знаех, че само Владо Гаджев може да си позволи подобна волност и то за нещо сериозно. За съжаление, този път бе свързано с джазмен, не изневерил до края си на своята непредвидимост. Пармачето или Пармака, както всеки, който е общувал с него се е обръщал към оригиналния творец, пианист, бендлидер и сайдмен Васил Пармаков.
Владо Гаджев е един от хората, с които Пармака влезе в джаза. Покрай него това се случва и със Стунджи, с когото Васко записва първия си авторски проект с чуждестранен гост, англичанина Анди Скофийлд. Плейлистът ни започва с пет парчета от диска, любезно изпратени от друг негов, но по-късен във времето сайдмен, Георги Корназов – благодарим му и за скайп-включването от Париж.
Стунджи и Еко продължават години по-късно в една от малкото „суперформации“ в българския джаз – Зона С (сегашната „синя зона“). Тогава е възможно най-голямото им признание – свирят по големите сцени, дават ги по телевизора, а парчета като „Хуана Мария“ остават незабравими по-скоро с хармониите си (виждаме как друг сайдмен на Пармака, този път от късната „Аполония“ – Владко Кърпаров именно с нея му отдава последната си почит), отколкото със закачката в името си (горе-долу по същото време Уикеда възпяват Марияна). Благодарим и на Владко за включването му по скайп от Берлин.
Останалото е достойно за сравнение с пътя, творчеството и признанието на т.н. „пролетарски“ поет Пеньо Пенев, останал незабравим със стиха си „партиен секретар си ти, стомах“. Войнствената простащина на 50-те половин век по-късно не е мръднала ни най-малко сред новите „силни на деня“. Сред шум на чаши и тракане на вилици Васко и поредните му групи забавляват посетителите в „американското“ барбекю-блус място в началото на Витошка, в Суинга, че и в Чекпойнта, оставяйки за по-интимни преживявания Хамбара и Сам дойдох. Обидата се трупаше в геометрична прогресия с опростачването, на което пиперливият изказ на Пармачето не оставаше длъжен, чак до представянето на книгата му „Аз и Майор Блюхер“. В София той напомня, че е писал и текстове за първото Подуене блус бенд, с което събираха на сините митинги много повече хора, отколкото ораторите, които скоро щяха да пре/продадат „синята“ идея. В Пловдив представянето им продължава да буни феновете на политкоректното говорене и след смъртта му.
Непредвидим ли писах в началото? Може би. Затова в края на плейлиста слушаме последните му записи заедно с Христо Йоцов, където единствената авторска композиция в албума на поканилия ги румънски басист Педро Негреску е на Васил Пармаков. Traveling. Лек път, човеко!
