Първата наистина сериозна работа.
Ти си най-новият. Отпуск през август? След като поработиш няколко години, ще дойде и твоят ред. Ама 1-ви август е в неделя! Ами, заминавай, в събота си на работа до 19, в понеделник от 9.
Най-готината мацка (пич) на света. Най-любимата. Дето никъде не ти се мърда без нея. Да, ама от втората й в живота сериозна работа я прецакаха в последния момент заради някакъв финландски проект и ще работи почти денонощно до края на лятото. Няма мърдане. И не мърдаш, разбира се. Никъде не е толкова хубаво, колкото в очите й. Ще се ожениш за тях.
Още няколко плочици и е готова. Банята. Дето чакаш майстора да я започне от април и все някой се оказва по-важен от теб. Е, сега е направо готова. Само няколко „плочици“ остават. Така ти каза дочаканият преди седмица. И знаеш, че ако сега изпуснеш момента, никога няма да ти сложи мивката и душа, и през септември ще се къпеш в езерото „Ариана“ или съответния наличен в твоя град/село еквивалент.
Първото сериозно боледуване на родител. Искаш да си с него, докато се оправя, когато се оправи, след като се е оправил. Винаги оттук-нататък. Не искаш никога повече да заминаваш и да пропускаш безценни разговори, игра на табла, скитане в парка и срещи с негови приятели. Това е важното. Другото да си гледа работата. Твоята е да си тук.
Та така, по някой от изброените или по уникално твой сценарий ще преживееш първия си първи август у дома.
Не стана просто ей-така, изведнъж. Има си градация.
На 17 тръгваше нанякъде още след последното класно. Даже не изчакваше да си вземеш бележника или сбогом с поредната лесна отлична година. За Джулая на Варвара. За Ивнинг-а пак там. В останалото време през юли и август около Дупките в Бургас, на Блус феста, на Дет феста, на стопче до Камен бряг, после до Ахтопол заради „Дървеното“ и „Цунами“, междинно спиш на скалите при училището в Созопол и се мотаеш с пънкарите пред църквата.
И така чак до след Аполония-та. Работата си си я свършил. Мацките са навсякъде и всичките – най-любими. Имотите и ремонтите не те интересуват – морето е твоята баня, небето – твоят покрив, чувалът – твоите стени. Родителите са на еднодневен стоп разстояние – поне три пъти прекосяваш двупосочно страната, за да си ги видиш. Обаждаш се всеки ден на майка си с карта от оранжевите телефони и гледаш как стотинките изчезват небрежно. Баща ти не знае точно къде си, тя постоянно ти измисля основателни посоки.
На 27 още се радваше на докторантска (вечностудентска, реститутска, родителскоимигрантска, друга или всичките накуп) свобода. Варвара вече не съществуваше. (- Как, бе, има си го селото. – Да, на картата.) Фестовете със свободен достъп, които събираха всякакви хора, интересуващи се от скитането и общуването, и на последно място от музиката, се превърнаха в „големи музикални събития“ с entrance-и от десетки левове, на които най-важното е да зяпаш сцената. Дупките? „Дървеното“? „Цунами“? Аполония-та си е там, но през септември започна да ставаш все по-зает.
Остана Камен бряг.
Признаваш пред себе си, че едно време го мразеше, защото ти се струваше пусто (без навалица, барове, осъмвания сред множество) и мрачно (колко пъти си издра коленете върху скалите на излизане от морето и си помисли как някой от паметниците можеше да е твой). Сега ти е спасение – намираш себеподобни за духа си и чиста вода за тялото си. А, да, в Созопол ходиш вече само с дискотечни приятели – всяка вечер флиртчета и танци на Текила-та или Баш бара. Там водата не става за плуване, осъзнал си с порастването, а на скалите се оказа, че не може да се спи още преди години.
На 37. Искаш най-после да запазиш някоя работа за дълго. Да не губиш онези очи. Да имаш дом на едно конкретно място в света. И да се грижиш за важните.
Така някак си си на мястото. И морето се намества. В теб и около теб. Винаги ще е твое. Следващият първи август ще е за него, за теб, за свършената работа, за заслужения дом, за блестящите в твоята посока очи, за най-здравите родители на плажа.
Да, бе, на Камен бряг няма плаж.
