Би било странно човек, занимаващ се с джаз, да пише за Лайбах, нали? Но не така стои въпроса с музикалната дипломация, чийто силни моменти съвпадат със студената война преди повече от половин век. И до ден-днешен няма джазмен от средното или по-старото поколение отсам „желязната завеса“, който да не споменава Уилис Кoноувър като един от своите ментори. По ирония на съдбата, водещият на Music USA, Jazz Hour (VOA) и впоследствие на The House of Sounds (VOA Europe) е по-познат и многократно по-признат тук, отколкото в родината си, САЩ. Освен нещатен джаз-водещ към Гласът на Америка, Уилис първи съзира възможността приятелите му Каунт, Дизи, Дюк, Луи и компания да бъдат пращани на турнета за сметка на Държавния департамент.
Джазът, символ на свободата облита света от Далечния Изток до Африка, но най-вече в Европа, като вид противодействие на експанзията на Болшой – културен посланик на другата тогавашна свръхсила. Колкото и да е странно – световното признание на Порги и Бес идва именно след подобно турне, завършило в Москва и Ленинград. Повече за всичко това – в излезлата преди две години книга Jazz Diplomacy на Лайза Дейвънпорт – мисля, че заглавието казва всичко. Илюстрациите са от изложбата Jam Sessions: America’s Jazz Ambassadors Embrace the World в Meridian International Center (2008).
По-правоверни и от папата, тукашните „държавници“ за разлика от Хрушчов не допускат иначе „онеправданите чернокожи“ да развращават масите. Повечето от пиесите им, допускани в прословутите квоти в програмите на БНР са инструментали (максимум по 1 на половин час), а за изписване на автори, а понякога и изпълнители в редките плочи на Балкантон можехме само да си мечтаем.
Своеобразен „западен“ пробив в т.н. терра инкогнита – Китай прави Жан-Мишел Жар още в 1981 г. При първата ни среща, няколко години по-късно разбрах, че една от причините да го приемат са бадемовидните му очи. „Имаха ме за един от техните“. През 2004 г. негов концерт открива Годината на Франция в Китай (от тогава е снимката).
Всъщност, много известни имена се свързват и като посланици на добра воля на световни организации към ООН, достатъчно е да споменем самия Жан-Мишел, Посланик на добра воля на ЮНЕСКО (с неговия статут са и Алисия Алонсо, и Монсерат Кабайе, както и до последния си дъх Ростропович и Менухин). Отделна категория са и артистите на мира – като звучащите често в Дуенде Данило Перес, Жилберто Жил и Ману Дибанго, също ДиДи Бриджуотър и Ноа (последните две – към Организацията за прехраната FAO).
Не можем да не споменем сакса на Клинтън в Прага и приличната му версия на Summertime (1994 г., клуб Редута).
Вдъхновен от него, тогавашният ни президент реши да повтори дженка с родните блусари в столична кръчма с особена репутация. И ако беше спрял дотам, нямаше да си навлече присмеха на колегията с дрънкането си на китара пред британския престолонаследник. Така че, и в музикалната дипломация понякога се крият известни рискове.
Със сигурност наследникът на „Великият вожд“ и на „Любимият ръководител“ знаят какво правят с Лайбах – хем от „бившия“ лагер, хем „революционери“ по своему, хем са излизали с военни униформи на сцената. Съмнявам се, че рискуват живота си ако го разочароват, каквато съдба наскоро постигна архитекта на новата аерогара в Пхенян – норвежкият импресарио Мортен Траавик вече пета година работи успешно с режима на най-затворената страна в света.
