Начало. Централна гара София. Един кенеф. Може би най-големият кенеф на Балканите, в югоизточна Европа и изобщо. Тя трябва да се преживее. И като опит, и като факт. Защото не става дума просто за някакво място.
Централна гара е метафора за всичко, което се случва в държавата България. С непрекъснатите си и обречени ремонти. С хората, които ежедневно се стичат от всички краища на страната, ядат банички, пикаят навсякъде, мъкнат буркани в прокъсани сакове „Adidass“, носят анцузи „Dолче и Gабана“, броят стотинки, сливат се с уличните кучета, с мургавите лелки-проститутки и гълъбите-сървайвъри. Карат се с касиерките, целуват се страстно при залез слънце пред влака София-Бeлград. Така, както само в тази точка от глобуса може да се целува. И псуват на майка. Особено последното.
Няма значение дали се возиш в електричка от 70-те или в нов „Siemens“, иначе наричан от перничани и хора от Искърското дефиле „влак-стрела“. Когато става дума за къси разстояния и влакът превозва предимно труженици от съседните на София малки населени места, голямата битка е за места. Никой не си взима запазено място за толкова близко превозване. Или пък билет. Левче върши перфектна работа.
За да има къде да седне компанията за четворка белот, един обикновено пристига първи и запазва две двойки седалки, като упорито повтаря на всеки тръгнал да сяда, че вече е заето. Сам да пазиш цели 4 места сред решени да сторят същото себеподобни наоколо си е геройство.
Този тип пътуване е нещо като миене на зъбите. Или по-скоро като биенето на жена ти – ежедневен ритуал. Взимаш си от гарата пръчка салам и вестник. Разгръщаш вестника, режеш салама отгоре, наливаш мастика, може и топла, раздаваш и почвате.
Кондукторът е пил или е с тежък махмурлук и има дълъг нокът на кутрето на дясната ръка. Прическата му е в стил „отпред късо, отзад модерно“. Къса билетчета. Ако денят му е специален, може и да ги дупчи с химикалка. Рекламна. Да, на БДЖ или на Пещерска. Или с нокътя. Въпреки че той е не е за хабене, този нокът. С такава грижа е отпуснат. Не. Той е за специални цели.
Вече стана ясно, че може и без билетче. Това се случва по-следния начин:
1. Не си купуваш билетче от гарата.
2. Качваш се и си сядаш като нормален човек след кратък спор за места.
3. Приготвяш си точен брой стотинки на стойност, по-малка от тази на билетчето (иначе цялото упражнение губи смисъл) .
4. Кондукторът влиза във вагона и от купе на купе плъзва моментално слухът, че вече е тук. Приготвяш се да извадиш стотинките.
5. Той идва, всички вадят карти, билети, пари…
6. Накрая ти подаваш твоите и с намигване му казваш „не ми пиши“, което значи, че не желаеш да ти бъде издаден документ (то и без това той ще ти излезе тройно по-скъпо), а просто му подаваш за кафенце, да си има, с надеждата да те остави на мира. После се отпускаш обратно на седалката и продължаваш да псуваш държавата и корумпираните политици, които ни разказаха играта.
Разписанието на влака е като любовта и свободата – нещо относително. Ако случайно тренът тръгне на време, то със сигурност няма да стигне, когато се очаква. Да питаш защо това се случва така е все едно да търсиш отговор за смисъла на живота. Много други преди теб са искали да узнаят това, но никой така и не е достигнал до конкретен и ясен отговор. Или поне не без бой.
Спонтанното и рязко спиране по средата на нищото за неограничен период от време е част от трипа, който БДЖ ти предлага да изживееш почти за без пари.
Ще срещнеш чудовища, ще видиш светлина в края на тунела. Или пък няма… Ще чуеш истории за хора, някога също пътували с БДЖ, но вече отдавна мъртви. Ще се чудиш дали това е просто съвпадение. Ще заспиш, ще се събудиш от скандал между други пътници, пак ще заспиш. Ще минават часове. Пред теб момичета с пролетни полички и весели крачета ще се редуват с баби с огромни торби, от които стърчи праз лук и майки с по 5-6 дечица, с чичковци с големи тумбаци и без зъби, с момичета с пролетни полички, големи тумбаци и дъх на праз, с баби с минижупи и златни ченета, с чичковци с 5-6 дечица и весели крачета и т.н. и т.н., докато всички те не се слеят в един единствен образ.
Този образ може да ти се стори странен, грозноват, ръбат или пък красив, даже секси. Или пък и двете. Всичко е до състояние на духа. Ето защо не бива да се качваш в железницата, ако си в кофти настроение или страдаш от потиснатост, или депресия. Така трипът ти може да се окаже лош. Остави ги другите. Те имат опит.
Седни, отпусни се и се наслаждавай. Може да продължи по-дълго от очакваното. Даже задължително ще стане точно така. Не задавай въпроси, не искай нещата да се случват в рамките на някаква позната логика. Такава няма. Отпусни се и просто пътувай.
В БДЖ всички сме пътници.
