Кичка Петрова започва деня с кафе и хуква към столичното 8 СОУ, където е педагог на деца със специални образователни потребности от 8:30 ч. сутринта. Когато учениците си тръгнат по обед, хапва, разпечатва по пътя картинки и упражнения, и отива да обучава индивидуално различни деца като Анди или Мими, каквито в България има диагностицирани над 100 000.
Обикновено се прибира късно. До миналата година е била ресурсен учител в една детска градина и две училища, тази година е намалила училищата до едно и една детска градина. Още няма свои деца и живее с приятел.
Откъде вземате ентусиазма си, учители
Специалните педагози се водят към Ресурсен център на Министерство на образованието и са зле заплатени. След 5 години в Софийския университет младши ресурсен учител без много години стаж, като Кичка (4 години), получава 460-470 лева месечна заплата. Което е странно, защото именно младите преподаватели работят сърцато, с явен резултат и се приемат от децата непосредствено поради близостта им в годините.
Преди да започне да учи специална педагогика, Кичка не познава деца с нарушения в развитието. Записва се с намерението след I-ви курс да се прехвърли, но една година ù е достатъчна, за да разбере, че има с какво да е полезна.
„Да, не е от лъскавите работи. Мен ме мотивира удовлетворението да видя, че детето може нещо, което съм го научила с много време и усилия. И че се радва на срещите ни.“
Ресурсната работа е трудна и емоционално напрегната, включва купища хартиени отчети и списъци, както и неразбиране, понякога дори обидно отношение от страна на родителите. Една от основните задачи в работата на Кичка е да подбира знанията, с които детето се затруднява и да ги адаптира спрямо способностите му да ги усвои. Кичка вярва, че колкото и да е малък напредъкът, всяко дете има накъде да се развива.
Децата, с които Кичка учи, са всякакви – с дислексия, хиперактивност, детска церебрална парализа, епилепсия, синдром на Даун, комбинации от психо-физически нарушения и изоставане в развитието, аутизъм. Някои са на медикаменти, а други са клинично здрави, но не искат да говорят. Всяко дете е различно специално.
За да бъде интересно, Кичка превръща всеки час в игра. Изрязват и сгъват фигурки, броят мъниста, сортират топки и фигурки от различни опаковки – така ги учи на числата, цветовете, формите, пространствените представи, на концентрация…
Голяма част от работните си материали Кичка измисля, подготвя и носи сама или търси, изрязва и превежда задачи от чужди сайтове. Ресурсният център не проявява особено въображение. Едва сега бавно и полека новият шеф на центъра се опитва да организира процеса по облекчен начин и да закупи цветни хартии и канцеларски материали, които да ползват всички.
Случва ли се да се отчае?
„Да, но по-скоро от родителите, никога от децата. Има родители, които отказват да приемат, че детето им изисква различен подход. Или други, които очакват, че след като го водят при мен, след месец аз ще им го върна „нормално“, както се изразяват – такова, каквото те си го представят, че трябва да бъде. Или независимо колко усилия полагам да науча детето, вкъщи те никак не се занимават с него и без да съзнават, прекъсват процеса. И има един особен вид родители, които смятат, че щом имат дете с увреждания, всички на тоя свят са им виновни или длъжни за нещо – да са навсякъде специални, обгрижвани, да получават каквото искат лесно и веднага – самите родители са като капризни деца. Добре, че има и много разбрани и отговорни родители.“
Дебелите книги по педагогика и психология са пълни със стандарти какво трябва да може човечето от момента на раждането си. Започва се с моторика – нормално е бебето да си изправи главата на 3 месеца, да сяда на 6 месеца, на 12 месеца да повтаря думи и т.н.
Кичка и някои нейни колеги смятат, че разбирането за норма е поставено преди 50-60 години, а оттогава нещата са се променили и че вече
не можем да посочим „чиста норма“
Според последна теория, с която Кичка се е запознала, случаите на аутизъм се увеличават правопропорционално с навлизането на пазара на т. нар. био храни. Не знае дали е така. Но колкото повече био храни се пускат на пазара, толкова повече деца с аутизъм се регистрират.
„Лично аз си обяснявам аутизма като болест на модерността и развитото общество. В САЩ, където преди 15 години се раждаше по 1 аутист на 10 000, в наши дни, след бума на технологиите, се ражда аутистично дете на всеки 100.“
За България няма точен регистър, защото както в София, така и в останалите градове има деца, които не са обследвани и за тях не се прави нищо.
„Има родители, които са склонни да казват: „Той е хиперактивен, но това е семейна черта“ или “Той не общува с нас, но всичко разбира” и омаловажават реалността, защото си е страшничко да се изправиш лице в лице с истината“, допълва Кичка.
А после политиката на образователната система да интегрира децата с изоставане в масови училища и градини е едновременно и надежда, и свръхизпитание за тях, за родителите, за учителите, за съучениците.
„За някои е добре. За други обаче – като например Анди, който е с епилепсия, синдром на Уест и тежко физическо и умствено изоставане, това не е добър вариант. Когато Анди дойде при мен, беше на 5 и половина години, с памперс, все още не се хранеше самостоятелно, беше проходил наскоро и не можеше без опора, беше записан в масова детска градина. Първо започнахме да правим упражнения за стабилен ход. През втората година го включих в терапия с кучета. За щастие Анди има много разбрани родители и сега ходи в помощно училище, което отговаря по-адекватно на неговите нужди“, казва Кичка.
Идеята за ресурсен учител в масовото училище е детето да има подкрепа за усвояване на учебния материал и включване в дейностите на класа. И ако нарушава дисциплината в час, да има кой да го изведе от клас. Защото и учениците не трябва да страдат от това, че имат дете със специфични нужди за съученик.
„Интеграцията с другите стои само на хартия, на практика я няма никъде в България“, смята Лидия, майка на малката Мими, която е невербален аутист.
Мими ходи в частно училище в кв. „Драгалевци“, което според Лидия е единственото способно да работи с различни деца.
„Ех, ако знаехме защо Мими не говори… Не вярвам в теорията за ваксините, защото години наред работех в лаборатория. Мими се роди здрава, няма метаболитни нарушения, правили сме всички възможни изследвания, ДНК изследвания, включително и ЯМР, за да отхвърлим вероятността за тумор, който би притискал говорните центрове. Тя е умна и готина, много, много добра, просто не говори. И нали трябва да има някаква диагноза, поставиха и „невербален аутист“.
Според майката само специални педагози като Кичка знаят какво означава дете със специални образователни потребности, а като учители те са крайно недостатъчни.
Добрите педагози са малко
Семейство, в което общо доходите са около 1000 лева, не може да си позволи частни учители. То е принудено да запише детето си в държавно училище и да разчита на отношение от ресурсния учител, поставен в немотивиращи работата му условия.
„Кичка да ви каже като ресурсен учител за колко много деца отговаря. Всъщност, специалният педагог трябва да отговаря само за едно дете, за да минава времето им заедно качествено“, допълва Лидия.
Понякога Кичка плаче – заради историите, с които работи или отношението към децата.
„Изживявам историята на всяко дете. Привързвам се и срещите ни ми минават силно през чувствата – неизбежно е. Когато между мен и детето се установи емоционална връзка и аз виждам, че то се радва да се срещаме, с готовност започне да върши задачите, които му давам – защото детето разбира, че са полезни за него – тогава аз се зареждам от положителната ни връзка и това ме вдъхновява да измислям нови и нови начини да му помагам.“
И така. Кичка е ведро, позитивно и емпатично момиче, което обича да кара колело, да чете и да ходи по планини с приятели. Има страшно много приятели, любопитни за работата ù, които се възхищават на куража на сърцето ù. Хората често я разпитват и тайно са благодарни, че не работят същото. А ние сме благодарни на Кичка и на учителите като нея.
Очаквайте: Терапия за специални деца с Кичка, Пламен и кучето-терапевт Елмо.
