На 13.01.2015 г. гражданката М.К.Б. – 46-годишна, неомъжена, неосъждана – тегли 400 лв. от дебитната си карта и се качва на препълнения автобус 204 от спирка Окръжна болница в София. Слизайки на Орлов мост, тя установява, че чантата й е отворена и портмонето й липсва. Тогава се сеща защо тази руса госпожа в автобуса така необичайно грубо се е притискала в нея…
Заедно с портмонето са изчезнали парите й (малко над 400 лв.), както и всички документи: лична карта, шофьорска книжка, служебна карта за градския транспорт, дебитната й карта и др.
Гражданката М.К.Б. звъни на банката си, за да блокират картата й, а банката също така любезно я осведомява, че не може да тегли от парите в сметката си, докато няма лична карта. Нищо че по закон (чл.1 и чл.3 от Закона за българските лични документи) личната карта не е единственият документ, с който се удостоверява самоличност. Банките в България са над такива дреболии като законите, те имат ъъъ… „собствена практика”. Запомнете това последното, важно е.
Тъй като действието се развива привечер, изнервената гражданка, станала жертва на престъпление, останала без пари и документи, решава да отиде в полицията и да заяви случилото се на следващия ден.
Такива неща се случват – не само на М.К.Б., а достатъчно често в България, затова нека проследим какво се случва по-нататък, когато ви откраднат личната карта. Това е едно досадно, но поучително четиво с множество неочаквани обрати.
Ден Първи
Сутринта М.К.Б. отива в 1-о РПУ на СДВР на ул. Шипченски проход. Среща се с полицай в приемната за граждани, описва подробно случая и крадлата, попълва заявка за открадната лична карта. Полицаят й връчва листче с два телефонни номера и банкова сметка, на която да внесе 2.50 лв. – за издаване на удостоверение за откраднати документи. Обяснява й, че след 2 дни трябва да се обади на въпросните телефони – за входящ номер, име и служебен телефон на служителя, работещ по преписката, и да му предаде въпросния документ за платени 2.50 лв., за да си получи удостоверението. Телефоните работят само между 15 и 17 ч. В делнични дни.
Гражданката внася 2.50 лв. – преводът на които банката извършва срещу 5 лв. такса (5 лв. такса за 2.50 лв. превод!?) и отива на работа.
Ден Втори
Нищо не се случва. Чака се МВР да си свърши работата – тоест да назначи някого да я свърши.
Ден Трети
В 15 ч. гражданката започва да звъни на дадените й телефони. Звъни многократно – дава й свободно и заето. Тъй като се налага и да работи, тя включва телефона си да набира автоматично през 5 минути.
В 16.35 се свързва с деловодството на 1-о РПУ. Служителката дълго и безуспешно търси преписката й, накрая с изненада я намира и се сопва: „Ама вие така кажете, че става дума за кражба и заявителски материал”. Излишно е да обясняваме, че М.К.Б. това вече го е казала изрично няколко пъти.
Служителката й дава номер на преписка и лице за връзка – Матеров (н-к на ПУ „Средец” на ул. Раковски 185), както и телефонен номер и ценното указание „Звъните упорито”.
От 17 до 18.30 ч. на посочения номер никой не вдига.
Ден Четвърти
Точно в 9.00 ч. гражданката М.К.Б. започва да звъни на посочения телефон – през 5 минути! От усилието батерията на телефона й пада. Зарежда я и продължава. Никой не вдига.
В 16.00 ч. се предава и звъни отново на деловодството на 1-о РПУ (нон-стоп! – няма друг начин). В 16.45 ч. попада на друга служителка, за да чуе: „Ама кой ви е дал този телефон, той Матеров е отпуска! И неговите дела са поети от Левунлиев”.
Започва да звъни на въпросния Левунлиев. До 18.00 никой не вдига.
Ден Пети
Събота. Въпреки това гражданката звъни на дадения й номер. Никой не вдига.
Ден Шести
Неделя. Същото като събота.
Ден Седми
В понеделник от 8.00 ч. М.К.Б. започва отново да звъни през 5 минути. Към обяд най-после се свързва с Левунлиев. За да чуе: „Ами ние ги преразпределихме делата на Матеров, сега трябва да търсите Гошенков”. Никой не ти казва звания, чин, не се представя, всичко е на трето име – като в някаква абсурдна драма на Кафка…
„И него ли да търся няколко дни?”. „Не, не, сега ще го пратя до телефона, звъннете след 5 минути”. Този път наистина след 5 минути се свързва с Гошенков. „Ама вие трябва да дойдете да ми дадете документа за таксата”.
М.К.Б. послушно се явява в 13.00 ч. в ПУ „Средец” на ул. Раковски 185. Полицейският служител Гошенков (не знаем как да го наречем иначе) й обяснява, че бележката (удостоверение за открадната лична карта, ако сте забравили вече) става за 2-3 дни максимум и е важна, „защото ви освобождава от такса за издаване на лична карта и с нея няма да ви бъде съставен и акт за нарушение”.
„Защо при проверка в сайта на МВР на личната ми карта тя все още е активна – цяла седмица по-късно?”. „Това не е ваш проблем, вие сте заявили, че е открадната, каквото и да стане, няма да е насочено срещу вас, това го прави Паспортна служба, която ние сме сигнализирали”.
Ден Осми
Чака се обаждане, че удостоверението е готово.
Ден Девети
Същото като ден Осми.
Ден Десети
По обяд получава обаждане: „Елате да го вземете”. Излиза от работа – за кой ли път вече – и взема заветното удостоверение.
Ден Единадесети
М.К.Б. пътува за родния си град Видин, за да подаде молба в местното ОУ на МВР, където е издадена откраднатата лична карта – за нова.
Ден Дванадесети
Ето тук вече става интересно.
В ОУ на МВР-Видин й казват, че трябва да заплати такса за издаване на лична карта. М.К.Б. настоява, че в София са й обяснили, че съгласно чл. 39 от Тарифа номер 4 за таксите, събирани от МВР при кражба (насилствено отнемане) не се заплаща такава такса. Пише го изрично в закона. Получава отговор, че няма такова нещо – във Видин си имат практика (пак тази странна дума, не почиваща на никакви конкретни законови основания) и дори някакви хора с изгорели къщи, които по закон са освободени от такса заради пожара, пак са си я платили тази такса(!). И само един-единствен път не са взели такава – с лична заповед на министъра, при наводнение. И на гражданката М.К.Б. трябва да се състави и АКТ!
След протест и искане да се покаже някакво (каквото и да е) писмено основание за това, след като в закона пише друго, гражданката не получава такова, а е изпратена в Група „Български документи за самоличност“ – Видин.
Там гражданката пак настоява, че в София изрично са й обяснили, че при кражба и с документа, за който тя е чакала 10 дни (!), няма да й вземат такса, а доколкото тя е юридически грамотна, и в закона пише същото. Освен това е поровила сама в интернет и е открила, че по този въпрос има съдебна практика и има десетки, ако не и стотици дела по този повод от граждани, които са осъдили МВР за тази незаконно събрана такса.
Началникът на въпросната Група – Румен Младенов, любезно й обяснява, че тук… „нямат такава практика”, а колегите в София просто тълкували закона различно. При въпрос в една държава и по един закон ли работи полицията и не е ли съдебната практика основание за тълкуване, не получава отговор.
Обясняват й обаче, че законът изисква обстоятелствата по кражбата да бъдат доказани (тоест да има съдебно решение, а не „удостоверение за твърдение за кражба” по думите на полицейските служители във Видин). Затова се плащало такса, съставя се акт и чак след съдебно решение можеш да оспориш основанието и да поискаш да ти върнат неоснователно събраната сума. (Административно погледнато, нещата наистина стоят така. Е, ако не броите, че според съда това е незаконно.)
Иначе то всеки, който си загуби личната карта, пишел че е открадната, за да не плаща такса и акт. Затова съставят на всички. Презумпция за невинност? Съдебна практика? Вдигат рамене.
Обясняват упорито поне 10 пъти, че с въпросното удостоверение обаче (все пак) няма да й бъде съставен акт – но таксата трябва да се плати.
Гражданката се свързва по телефона си с Гошенков пред полицаите, обяснява какво й казват колегите му във Видин и той я моли да изчака, за да се консултира със своите колеги в софийското РПУ. След 5-минутно изчакване Гошенков обяснява, че в София практиката е да не се събират такси и да не се правят актове поради многото заведени дела и осъдителни присъди срещу МВР в такива случаи, но очевидно в провинцията тълкуват по различен начин закона.
Полицаите във Видин отново вдигат рамене: „Вие може да сте говорила с когото си искате, ние не го познаваме, не знаем какъв е, а и не сме чули какво казва. А дори и да го казва, нас не ни интересува. Тук е така…”
Поради упоритото настояване на М.К.Б. началник Младенов накрая все пак се свързва с въпросното полицейско управление в София, но не с Гошенков, а с колегите си от тамошната Група „Български документи за самоличност“. След което все така любезно заявява, че му отговорили, че… няма такава практика да не се плаща такса.
При това положение гражданката М.К.Б. вдига ръце, извинява се и се връща на гишето, за да си плати таксата. След плащането обаче – противно на казаното дори от Младенов – й съставят и акт!
Ето тук вече гражданката кипва и се обръща към юрист. След бегъл поглед той й обяснява, че този акт в съда ще падне. Обикновено падат дори не защото по същество са незаконни, казва юристът, а просто защото са неграмотно написани от полицаите и не съдържат изискваните от закона атрибути. Например в акта на М.К.Б. не е описано какво, кога и как конкретно нарушение е извършено, нито пък има състав на нарушението, а само е „установено (във въпросния час и място в ОУ на МВР-Видин), че…”.
Актът й е съставен за това, че „лицето не е опазило блд – лична карта” (оригиналният правопис е запазен), с което е нарушило чл.7 ал. 1 от ЗБЛД. Въпросният текст гласи, че „Гражданите, притежатели на български лични документи, са длъжни да ги пазят от повреждане, унищожаване или загубване”, но не и от кражба, естествено – защото това е насилствено отнемане по смисъла на чл.194 ал.1 от Наказателния кодекс на РБ, тоест действие извън тяхната воля. Гражданите все пак не са нинджи и законът – за разлика от някои полицейски служители – разбира това и не го изисква по никакъв начин от тях.
М.К.Б. подписва акта с възражение: „Не смятам, че става дума за неопазване, след като има кражба и насилствено отнемане”. „Не се чувствам нарушител”, казва тя на служителката. Получава отговор: „Имаме нарушение, съставяме акт”. „Какво нарушение – това, че са ме обрали?”. „Това, че са ви обрали, го казвате вие и мен не ме интересува. Аз имам нарушение – неопазена лична карта – и съставям акт на нарушител. Ако искате, съдете ме”. С радио не се спори – М.К.Б. си взема акта и си тръгва.
Четири дни по-късно (единият е почивен), на 16-ия ден след като е ограбена, М.К.Б. получава личната си карта. През цялото това време тя е без достъп до парите в банковата си сметка, няма документ за самоличност, обикаля всякакви полицейски служби и учреждения, звъни буквално хиляди пъти на посочените й телефони, прави и плаща всичко, което й наредят полицейските служители, размотават я като маймуна, хокат я, обясняват й неща, които не са верни или не се случват – и накрая й съставят акт.
Сега вече знаете какво ви очаква, ако ви откраднат личната карта.
Ние обаче искаме да зададем и няколко въпроса към МВР:
1. Законите еднакви ли са за всички РПУ-та или всяко ги тълкува както си иска? А за служителите на едно и също полицейско управление – например ПУ „Средец“ на Раковски 185 – еднакви ли са или там също всеки ги тълкува както както той си намери за добре?
2. Ако има различни тълкования, съдебната практика източник ли е на такива или за МВР съдебните решения се отнасят за някаква друга България?
3. Защо МВР фактически третира жителите на София и жителите на провинцията по различен начин – защото вторите са по-глупави, по-богати или просто защото не си търсят правата?
4. Тъй като очевидно подобни „практики” не са от вчера, не е ли редно Министърът на вътрешните работи да издаде нормативен документ за това как да се тълкува и прилага въпросният закон, съобразявайки се и със съдебните решения по него?
И накрая един – признаваме си – риторичен, но много важен за гражданите, които си го задават непрекъснато, въпрос:
Ако МВР не може да ни пази и защитава ефективно, може ли поне да не ни ограбва – от позиция на силата и нарушавайки законите – обявявайки жертвите за „нарушители”?
