Бинар започва поредицата „Поетите се четат сами“. Ще ви срещаме с гласовете на български поети, надскочили локалното, излезли извън рамките на времето и мястото, отекващи в утрешния ден. Поезията им се е превърнала в безусловен код, който променя поколения напред. Често пъти те са живели сами, отхвърлени или тормозени заради достойнството и куража да създават смисъл и да не принизяват себе си или написаното от тях в служба на нечии интереси. Автори, направили трудни избори, за да запазят най-вече човешкия си облик.
Благодарение на тях днес ние виждаме, че България в годините назад не е била празна откъм литература и личности.
Трябва ни памет, само чрез нея ще успеем да преодолеем собствената си празнота и дребнотемие. И ще се справим с усещането, че от нас и след нас нищо не следва.
Ето защо се обърнахме към Златния фонд на БНР, в който се съхраняват много и различни архиви, в които потърсихме определени автори. Чуйте ги!
Най-често наричат Александър Геров странен, най-странния измежду българските поети във времето. Дали защото поетът и човекът Геров живее на границата между измеренията. Дали защото амплитудата на чувствителност спрямо света при него не може да се измери…
Роден е в София на 15 май 1919 г. Завършва гимназия и след това право в СУ „Св. Климент Охридски“. В началото на 1944 г. е арестуван за конспиративна дейност и излиза от затвора на 9 септември 1944 г.
Малко след това ще го заподозрат неоснователно, че има вина за провала на въпросната конспирация. Тормозът, наложен върху него, ще отключи психично заболяване, което го следва до края на дните му. Многократно вкарван в психиатрични клиники, Геров във всеки момент ще чувства, че губи себе си.
Отдаден на истината, пулсиращ в желанието да открие друг жизнен ключ към човечеството, той ще изпада в състояния от пълно отчаяние до убеденост, че се докосва до надежда и живителна сила.
Страхът от смъртта постепенно е преодолян, за да стане възможност, шанс за път и отделяне от земното.
Александър Геров през целия си живот е в търсене на човешката вселена, на човешкото съществуване, на смисъла от своя и чуждия живот.
Най-хубавото
Най-хубавото на смъртта
е туй, че идва ненадейно.
Поемаш въздух със уста
и се унасяш постепенно.
И постепенно става леко
на мозъка ти разрушен,
че тръгваш много надалеко
и все ще стигнеш някой ден.
1956г.
Често поетът ще отправя взор към звездите, към Космоса. Ще съзерцава и ще остава сам. Нарича се „смъртно чувствителен“.
В дневника му четем „Толкова обич и вяра, и симпатия към хората, към народа, към човечеството, и толкова самотен“ и това не са думи на младия Геров, а на този, който вече разбира, че светът, колкото и да му се иска, не може да бъде поправен.
И въпреки човешкото крушение, поетът се връща към живота, към доброто всеки път.
Работил е като редактор в радио „София“, в сп. „Киноизкуство“, във в. „Кооперативно село“, в редакция „Фокус“ към Българска кинематография и в издателство „Български писател“.
Умира на 22 декември 1997 г., когато е на 78 години, сам или след дълго заболяване. Името му стои редом до тези на Димчо Дебелянов, Александър Вутимски, Биньо Иванов, Христо Фотев, Константин Павлов…
