Изглежда, че поредицата Растящите градини на света открива все повече и повече различни човешки причини за създаването на градини. Най-богати, странни, но и смели са тези причини през пъстрия на събития, личности и идеи XX век. Въпреки че градините, правени през Просвещението и през епохите на откривателство за европейците, също изумяват с решителността, размаха и волята на създателите си, градината, която ще видим днес, е едно от най-причудливите места на Земята, вероятно с право включена в поредния списък, този път с Десетте чудеса на света. И ако това я доближава до Висящите градини на Семирамида, с мисъл за които започнахме това виртуално пътешествие, нека бъде така.
Las Pozas или Басейните (от испански) се намира в сърцето на мексиканска субтропична дъждовна гора в щата Сан Луис Потоси, на седем часа път от Мексико Сити в северна посока. Градините са в планините Сиера Мадре Ориентал на 610 метра надморска височина, което никак не е малко, ако вземем предвид мащаба на проекта. Създателят на Лас Посас не е местен човек, както първоначално бихме предположили, а английският аристократ и поет Едуард Джеймс, един от изгнаниците в Мексико в годините около и непосредствено след Втората световна война. Изгнанички са и художничките Леонора Карингтън и Ремедиос Варо, първата британка, а втората – испанка. Освен дългото им пребиваване в Мексико, тримата имат и нещо друго общо помежду си – сюрреализма.
Изглежда, че Едуард Джеймс е по-известен като страстен почитател и покровител на сюрреализма, отколкото като поет. Той е в близки връзки с Рене Магрит и Салвадор Дали, когото дори издържа за около две години. Именно Джеймс е изобразен на картината на Магрит Not to be reproduced, рисувана в края на 30-те. Той е и човекът, подкрепял изключително много творчеството на Леонора Карингтън, организирайки през 1947 г. нейна изложба в галерия Пиер Матис в Ню Йорк.
Джеймс е спряган за извънбрачен син на тогавашния Принц на Уелс, бъдещия крал Едуард VII, близък приятел на майка му и негов кръстник. С образование в Итън и Оксфорд, наследявайки между 1912 и 1917 богатството на баща си и дядо си, се предполага, че той ще продължи да бъде част от аристократичния свят, в който е роден. Избрано или предначертано е обаче друго. След брак с австрийската танцьорка Тили Лош, Джеймс живее за кратко в Париж и навлиза в средите на авангарда около Пол Елюар, Андре Бретон и Салвадор Дали. Помага финансово на трибуната на сюрреалистите – списание Минотавър, и проектира мебели и аксесоари заедно с Дали.
В края на 20-те той наследява и имението Уест Дийн Парк заедно с малката къща Монктън хаус в Западен Съсекс и бързо го превръща в сюрреалистично чудо, пълно със странни интериорни решения. В края на 30-те Едуард Джеймс пише на Олдъс Хъксли, изразявайки опасенията си, че след войната е много вероятно да бъдат изгубени уменията за редица изкуства и занаяти. Той също така изразява готовност да превърне имението си в нещо като обучителен център, в който да бъдат запазени тези умения. В края на 50-те в Уест Дийн Парк наистина се помещава девическо училище, а днес това е сградата на West Dean College. В същото време връзките на Джеймс с Олдъс Хъксли му позволяват да навлезе в холивудските среди, а оттам и в средите на спиритуалистите от Южна Калифорния, които го срещат с тайните на Мексико.
През 1947 г. Джеймс закупува плантация за кафе близо до селището Ксилитла и я регистрира на името на приятеля си Плутарко Гастелум, който е и основният помощник, бригадир и надзирател при построяването на Лас Посас, за което начинание между другото са похарчени 5 милиона долара. До края на 50-те Джеймс ползва мястото като дом за орхидеите си и екзотични животни, на които е голям любител. При необичайно тежко застудяване през 62-а растенията му умират и той решава да построи градината си, вдъхновена поравно от живота на растенията в джунглата и несвършващите спирали и стълбища на сюрреализма. Това дело продължава до края на живота на Джеймс през 1984 г. Днес освен деветте естествено създадени езерца, дали името на мястото, в Лас Посас можете да видите 36 скулптури – от малки градински фигури до огромни, стигащи до нищото бетонни конструкции – някои от тях изглеждат завършени, докато други очевидно и преднамерено – незавършени, но всички те категорично са вдъхновени от сюрреализма.
През 60-те и 70-те Джеймс посвещава огромна част от средствата си, но не само финансови, на създаването на „неговото Ксанаду“ (понятие и място, родени в съзнанието на поета Колридж под въздействието на опиум, което днес описва идилично, райско или екзотично място). Място, каквото в пълна степен е градината Лас Посас. През десетилетията след смъртта на Джеймс тя става известна на пътешественици, фотографи, артисти и писатели, а днес вече и на любителите на градините – като една от най-специалните райски градини по света, но такава с вход към лабиринтите на човешките сънища и мечти.
