Името им както казва почти всичко, така и заблуждава. Не пеят акапела, както някои могат да си помислят. И не, повечето от тях са швейцарци, като основателят и диригентът им Леонардо Гарсиа Аларкон е аржентинец. Донякъде, но не изцяло, съживяват бароковите музики на Средиземноморието. Което не им пречи, дори обратното, да търсят паралели с музики на нашето време. Нито са първите, нито са последните в подобно начинание. Тук сме ви представяли неколкократно австрийката Кристина Плухар и ансамбълът ѝ „Л‘Арпеджиата“. По една от кориците на албумите ѝ си позволих да я нарека „Мери Попинз на бароковия джаз“. Аларкон дава подобна заявка, ако продължим в същата стилистика – като любимият ѝ Кибритопродавач, влиза в тебеширения кръг на Пърсел и Монтеверди (предпочитан в репертоара им, включително с гост като Соня Йончева) и оттам попада в… тангото.
Запознати с първите му опити да съчетава нови звучности с класики му предлагат да съчетае тангото с Вивалди. По това време вече Юг де Курсон е направил ирландски прочит на Вивалди с „О‘Страваганца“, а и за Аларкон ако има вътрешни прилики между Пиацола с някой бароков композитор от прародината му, това е Монтеверди. И двамата са така да се каже, композитори на преходи. И като време (късен Ренесанс и съответно ранна глобализация), и като настроения (дяволът и ангелът като двете им възможни лица – „Romance del diablo“ се редува с „Milonga del angel“). Проектът се казва „Пиацола и Монтеверди – една аржентинска утопия“. Освен лирично сопрано, в него има и „вердадеро тангеро“, а старинните инструменти, за които са аранжирани и други класики на Пиацола („Chiquilin de Bachin“, „Vuelvo al Sur“) им дават неочакван ракурс, в който лично аз не откривам нищо утопично, но при всички случаи е магично.
Не по-малко интересна е и съпоставката им на испанска музика от „Златния век“ на Карл Пети (Карлос Примеро) и авторската музика на Жоан-Мануел Серат, чиято най-любима песен, „Средиземноморие“ е и част от името им. Едно от първите им публични изпълнения е в Аудиториума на Радио Франс. Аранжиментите на Кито Гато (виуела, китара) правят от поемите на Серат достойни спътници на автори от 15 век (Матео Флеча) до „Тихата музика“ на Момпоу, писана малко преди „Средиземноморието“ на Серат. В интервюто си за колегите от Франс мюзик, Аларкон и съпругата му – сопраното Мариана Флорес споделят първите си срещи със Серат в родната Аржентина, когато той е символ на борбата за свобода. Още с родителите си, те пеят Серат, но и слушат Бах и големите европейски композитори. След преселването им в Европа (той работи и в Белгия, и във Франция), търсенията на забравени сицилиански композитори се редуват с публикуване и на други забравени творби.
Връзките между стиловете понякога изглеждат невъзможни, за пуристите – дори иконоборски. Но когато чувството за мярка и за респект са вътрешно присъщи на „съавторите“ (аранжори, диригенти, изпълнители), авторите могат да почиват или в случая със Серат, да работят в мир. Защото за много слушатели, неочакваният поглед към нещо любимо може само да го направи още по-любимо. Със закачка към почитателите на Монтеверди и компания им желаем същото, както и на почитателите на танго нуево и на авторската песен на съвременните трубадури. Които впрочем са с традиции от времената отпреди Монтеверди.
