Поредицата Растящите градина на света беше къде ли не из земното кълбо, но досега само веднъж в Африка и то в южния ѝ край, в градината Кирстенбош. За да поправим това, отиваме в Мароко, където заедно с прекрасната градина, създавана в продължение на 40 години, е дадено името и на наситеното кобалтово синьо, така характерно за Маракеш. Това име е Мажорел и вероятно вече се досещате, че става дума за художник. Още по-интересно е, че на градината е даден втори живот и то не от кого да е, а от дизайнера Ив Сен-Лоран.
Средиземноморската европейска градина е силно повлияна от ислямската култура и този факт е най-виден при градините в Испания – особено тази в Гранада, която е и най-старата съществуваща арабска градина в света с прилежащ към нея дворец – дворецът Алхамбра. Срещата на двете традиции – източната и западната, развивали се по собствени пътища – е видна не само в Алхамбра. Обратният път също е възможен и изглежда точно по него тръгва френският художник ориенталист Жак Мажорел, когато към края на Първата световна война е изпратен в Мароко, за да се възстанови от сериозно заболяване.
След кратък престой в Казабланка, Мажорел попада в Маракеш, където, както мнозина от своите съвременници, е поразен от цветовете и звуците на маракешкия живот, от „пазарите, пропити с живот и щастие“. През 1918-а, само година след пристигането си, Мажорел прави изложба в хотел Екселсиор в Казабланка, първата от серия изложби под надслов Moroccan visions, представящи „живота, такъв, какъвто сам се е предложил на сетивата на художника“. Между 1919 г. и 1930 г. Жак предприема осем пътувания на юг от Мароко, дали на сетивата му достатъчно цветове от този живот, които да изобрази в платната си, както и в единствения публикуван свой текст – Jacques Majorelle, Road Trip Diary of a Painter in the Atlas and the Anti-Atlas.
Шест години по-късно, вече 37-годишен и женен, Мажорел купува четири акра място в Маракеш, в непосредствена близост до палмова горичка, на което построява къща в местния стил. През 30-те той възлага на архитекта Пол Синоар строежа на сграда, която да бъде художническо ателие, решено в модерния тогава кубизъм. През 1933 г. към сградата са добавени балкони и пергола, вдъхновена от арабския стил. Мажорел закупува още имоти, разширявайки площта на бъдещата градина до 10 декара. Страстен любител ботаник, той не спира да обогатява градината с все нови и нови видове растения от всички континенти, превръщайки мястото в катедрала от форми и цветове. За разлика от Моне, който не спира да прехвърля цветовете и формите на градината си в Живерни от въображението в реалността и след това в платното, Мажорел не рисува градината си – той я сади и съзерцава.
През 1947 г., когато се оказва, че разходите по градината са вече непосилни, Мажорел я отваря за посещения срещу входна такса, която да използва за поддръжката ѝ. Няма и десетилетие по-късно, след развод през 1956 г., той е принуден да се раздели с градината и къщата, а през 1961 г. след тежък автомобилен инцидент и загубата на левия си крак, се налага да продаде своята част от имота. Така и не успява да се сбогува с творбата на живота си и с Маракеш преди да замине на лечение във Франция, където и умира през 1962 г. Тук би трябвало да приключи историята, но понякога красивите неща и усилията на техните създатели биват преоткрити. Дизайнерите Пиер Берже и Ив Сен-Лоран откриват градината Мажорел при пътуване до Маракеш само четири години след смъртта на създателя ѝ. Те са буквално „съблазнени от цветовете на художника Матис в комбинация с цветовете на природата“.
През 80-те мястото е спасено от съдбата на бъдещ хотел – богатите градини с алеи с настилка в убит тухлен цвят и наситеното кобалтовосиньо на стените, което Мажорел дори патентова, започват своя втори живот. Задачата на новите собственици е ясно формулирана – да направят градината Мажорел най-хубавата градина на света и то без да променят драстично визията на нейния създател. Те добавят напоителни системи и до 1999 г. увеличават броя на растенията от 135 на 300. Сен-Лоран и Берже наричат своя нов дом вила Оазис и превръщат ателието на Мажорел в музей на берберското изкуство, поразени от северноафриканските култури в същата степен, в която и самият той. Ив Сен-Лоран твърди, че мястото го зарежда с изключително вдъхновение. След смъртта му през 2008 г. прахът му е разпръснат в розовата градина на вила Оазис. Пиер Берже дарява имота и градината на фондация, която и до днес се грижи за непреходността на природата и човешкия дух, съзрял красотата в нея.
