Светлината тук е много мека и сияйна, така казват за светлината в Живерни, и добавят, че Клод Моне е знаел добре това. Картините му са живото доказателство за знанието му. Живерни не е градина като всички останали, тя е градина с два живота, единият от които постоянно захранва другия. Ако Моне не беше нарисувал градината си, може би днес нея нямаше да я има, а тя е все още там – на около осемдесет километра от Париж в северозападна посока, където се срещат реките Сена и Епте.
Тази градина няма философска, научна, медицинска или дори екзистенциална полза. Тя чисто и просто е там, красив и цветен факт от обкръжаващата действителност, вдъхновение за един от най-съзерцателните сред импресионистите, превърнала се в една от основните туристически атракции в Живерни. Какво води туристите там освен неоспоримата красота на мястото? Възможността да видят истинския живот на градината на Клод Моне.
Моне вижда Живерни през прозореца на влак и решава да се премести, първоначално наемайки, а после и закупувайки къщата с прилежащата градина. Привлечени от присъствието на художника, в началото на 90-те на XIX век в Живерни се заселват неколцина американски импресионисти, създавайки творческата колония в Живерни, чийто край е поставен от Първата световна война. Във втората вълна на импресионизма, развил се именно в Живерни и наречен декоративен импресионизъм, влизат имената на шестимата художници, чието творчество е обединено под името „Групата от Живерни“ още по време на изложба в Ню Йорк в далечната 1910 г.
Но, за градината, защото тя е фокус на нашия интерес (нищо, че в Живерни има и музей – посветен на историята на импресионизма, разбира се). Моне освен художник е бил и изключително запален градинар. Така се раждат местата, които знаем от картините му – Водната градина и Затворената градина.
Когато Клод и жена му Алис се преместват в Живерни, дългата къща в розово има градина голяма един хектар, която включва овощна градина и градина за зеленчуци и подправки (kitchen garden). Широка алея, обградена с кипариси и смърчове, водела от портата до входната врата на къщата, а цветните лехи били обградени с прецизно оформени чимшири. Неуморният градинар Моне, вдъхновен от красотата на градината и от светлината, веднага се захваща да превърне мястото в онова от мечтите си. Така чимширите са изкоренени, смърчовете също, заменени от метални арки, които времето е пощадило до днес. Моне засажда латинки и рози, и заменя ябълковите дръвчета с череши и японски кайсии, а пръстта между дърветата населява с всевъзможни цъфтящи – нарциси, лалета, макове, божури и перуники.
Изключително страстен градинар, Моне успява да създаде различни нива в градината, всяко от тях със свои перспективи, като в същото време във фокуса на имота поставя къщата, играейки си със светлината и сянката, както всеки добър художник. Така се ражда Clos Normand (Затворената нормандска градина). „Този мъж, така луд по цветята“ създава и слънчева градина, която и до днес можем да видим, благодарение на усилията на градинарите. Освен нея обаче не по-малка известност има и не по-малко внимание заслужава Jardin d’eau (Водната градина). През 1893 г. Моне придобива имот в края на Clos Normand, от другата страна на железопътната линия, и отклонява тесен ръкав на река Епте, създавайки по този начин малко езеро – точно това, което украсява стените на някои от най-големите музеи в света.
Вдъхновен от колекцията си от японски гравюри, Моне създава японски мост над езерото, само че го оцветява зелен, и населява бреговете му с екзотични, древни и меланхолични растения – бамбук, гинко билоба, плачещи върби, кленове, японски божури и лилии. Харесвам водата, но също така харесвам цветята, казва той и засажда водни лилии. Моне прекарва часове, съзерцавайки езерцето, посреща гостите си там, а градинар на пълно работно време е нает единствено за поддръжка на езерото със задължение да почиства всяко мъртво листо. Така през 1897 г. Моне започва работа по поредицата си от около 250 маслени платна с водни лилии.
Живерни, розовата къща с градините, които Клод създава, е негов дом за около 40 години, до смъртта му през 1926 г. Още 40 години по-късно, през 1966 г., синът на Моне завещава къщата и градините на Академията за изящни изкуства. Така днес, с усилията на множество градинари, Затворената и Водната градини са същото цветно чудо, което под сияйната и прозрачна светлина на Нормандия се превръща в приказка, родена от сънищата на Клод и след това отново пресъздадена в картините му.
