Освен скални манастири в България има и немалко крепости – едно най-общо проучване онлайн дава информация за над седемдесет крепости с различен размер, степен на запазеност и историческо значение, само десетина от които са включени в списъка на Стоте туристически обекта (немалка част от тях, не можем да не споменем, са – и не е случайно, че използваме именно този глагол – реновирани). Останалите са просто изоставени (този глагол, както можете да се досетите, също не е случаен). Изоставени в смисъл, че хората обичат да изоставят миналото си, понякога избягват да го споменават, да го осмислят и да извличат някакви, ценни или пък не, уроци от него. Често извличат от миналото си само някаква есенциална представа за себе си, разказ, който да ги покаже пред света и пред самите тях. Разказ-травма или разказ-вдъхновение, но разказ. И, ако приемем съвсем условно, че всичко е разказ, тогава ето разказа за крепостта Овеч. Той е и туристически, и исторически.
Голяма част от замъците, градовете и укрепленията на древността са строени в по-трудно достъпни местности и това е валидно и за крепостта Овеч. Тя е построена на платото Калето с форма на кораб над град Провадия. Крепостта е византийска, построена приблизително по времето, когато Римската империя се разпада на Западна и Източна, и по онова време носи името Проватон, останало в името на града под нея. Проватон на гръцки ще рече „овча крепост“, а самата тя е построена като преден защитен пост срещу нахлуващи от север племена. Днешното и българското Овеч е буквален превод на гръцкото Проватон. Между средата на III и края на VII в. крепостта е обитавана, а после, след повече от век пауза, тя отново се оживява около XI в., та чак до XVII. Именно в началото на този период, по време на Второто българско царство, Овеч преживява най-големия си разцвет.
Платото на Овеч е опасано със скални венци с височина между 11 и 25 метра, а пътека го свързва със съседното откъм север плато Табиите. Именно там е и Главната порта на крепостта, която се свързва с пътеката посредством 160-метров мост. Пред портата пък е имало и подвижен мост, както във всички „уважаващи себе си“ крепостти. Пътят от портата към крепостта е изсечен в скалата, а според легендите в пещерите под крепостта са се съхранявали запаси от храни, които да послужат на жителите по време на обсада. Това е валидно най-вече за времето, когато крепостта се превръща във важен административен център, а не просто в защитна твърдина.
Днес могат да бъдат видени основите на три църкви, жилищни сгради, разположени в северната част на крепостта, три входа (от север, изток и запад), отбранителни съоръжения, кладенец с дълбочина 79 м, единадесет щерни (съд за съхранение на храна или дори басейн за събиране на дъждовна вода, каквито е имало и във Венеция например), 30 раннохристиянски гробници, улици и др. Основната част от крепостта или така наречената Цитадела, се извисява на 166 м надморска височина. Останали са също така и мраморните колони на хан Омуртаг, а са открити и два паметни омуртагови надписа, свързани със събития и личности от Първото българско царство (походите на Омуртаг срещу франките и маджарите). Това са единствените сведения, които свързват крепостта със събития от Първото българско царство.
Според османския хроникьор Мехмед Нешри, който описва падането на Овечката крепост от 1388 г., управителят на крепостта тогава е бил Хюсеин Бег, а учени предполагат, че става въпрос за Асен или Иван Асен V, който е син на Иван Александър. Именно Иван Александър нарежда затварянето на трима от рицарите от т.нар. Савойски кръстоносен поход, воден от Амадей Савойски през 1366 г., чиято цел е овладяване на българските черноморски градове. В началото на XV в. Овеч е център на въстание, водено от сина на Иван Шишман Фружин. Няколко години по-късно, през 1413 г. крепостта е превзета отново от османските войски. Вече в средата на XV век крепостта е разрушена до основи от войските на полско-унгарския крал Владислав III Ягело–Варненчик. След разгрома му при Варна турците отново се настаняват в крепостта, но запазват малък военен гарнизон, а постепенно, с разширяването на Османската империя, крепостта губи значението си и е изоставена.
През който и от трите входа на крепостта да влезете, все ще се срещнете с едно минало, което трудно може да бъде представено и вероятно трудно може да бъде осмислено без да изпаднем в известен патос. Източният вход е запазен в оригиналния си вариант с изсечени в скалата каменни стълби. Западният вход е достъпен откъм града посредством оригинална спираловидна стълба със 111 стъпала, а за северния вече разказахме. Освен с омуртагово време, Овеч се свързва и с царете Калоян и Петър II, както и с Ивайло.
Една от трите църкви, чиито останки можем да видим в крепостта, е била митрополитска, а сред буквално чудесата на мястото е говорещият кладенец, който ние нямаме търпение да видим. Едно от най-интересните събития от последните години са организираните нощни маратони за хора от района (крепостта е и съвсем близо до Варна), а през 2008 г. Овеч е обявен за недвижим паметник на културата от национално значение. Дано крепостта никога не бъде „реновирана“, а духът на мястото и неговата история да бъдат осмисляни и реставрирани с грижа към миналото и усет за кръговрата и съдбовността на историята.
