Казват, че голяма част от феномените на японската култура всъщност са внесени отвън, основно от Китай, и че японците ги развиват и усъвършенстват според своите традиции, културни особености и естетически възгледи. Така е изглежда и с kiri-e, изкуството за изрязване на картини от хартия, което се развива в Япония вече 1400 години. Днес сред японските артисти, които работят с кири-е и понякога създават мащабни проекти, са имена като Hina Ayoama, Masayo Fukuda и Nahoko Kojima.
Как се е развивало това изкуство през годините, къде точно са неговите корени, каква философия стои зад него, къде започва чистото изкуство и докъде се простира занаятчийството, както и как се развива kiri-e днес, особено и най-вече в разпространението си по света, и в частност и в България? За всичко това ще разкаже Анелия Иванова от клуб Накама и Асоциация „Кири-е Интърнешънъл България.
Анелия, японските традиции са познати в цял свят, но не винаги знаем откъде произлизат те. Как се ражда kiri-e и как се трансформира през годините?
Кири-е наистина идва от Китай през далечния VI век, но толкова се променя, че е неузнаваемо. Китайското изкуство се нарича Циенчи и представлява изрязване на талисмани за късмет от червена хартия, с ножичка. Там формите често са симетрични, подобно на снежинките, които са ни учили да правим като деца, сгъвайки хартия и режейки по ъглите ѝ. В Япония изкуството на изрязваната хартия идва първоначално като начин да се правят катагами – изрязани шаблони, които са служели за да се декорират платовете за юката (летни кимона), завеси норен или кърпи за ръце, които са много популярни там. Катагами майсторите са били много високо ценени в миналото. Постепенно кири-е се променя и много съвременни автори са го възприели като начин на изразяване, за да покажат най-точно идеите, които имат.
Но и традиционните му форми съществуват паралелно и до днес, въпреки че както повечето стари изкуства, изискващи високо майсторство, са замиращи. Повечето японски автори, с които съм общувала, са научили Кири-е в училище, където се преподава в много ранна възраст, и след това, вече занимаващи се с изкуство, те се връщат към тази техника. Основната разлика с китайския първообраз, освен сюжетите, е че се реже от всякакви видове хартия, и за рязане се използват ножове, а не ножици.
Има ли kiri-e различни национални школи в Япония и на какви различия се основават те (техника, стил, приложение)?
Школи има само при традиционните изкуства като катагами и те са по-скоро занаятчийски, отколкото художествени. Най-голямата, или поне най-популярна школа се нарича Осуги и се намира в префектура Мие. Съвременните автори са със статус като всички други художници – всеки е индивидуалист и има свой стил и предпочитан метод на работа. Част от тях членуват в различни организации, като галерията Senga Art & Space, в която се правят редовни изложби, Senga Association или артистичната група Samurai. Сигурна съм, че има и други организации, за които не знам.
Какъв беше твоят път до kiri-e и какво все още ти предстои да научиш за това изкуство?
Моя път започна пред далечната 2011 г., когато в България се проведоха първите кири-е работилници, водени от Рина Пападопулу. Рина е българка, живееща в Полша, която обаче е живяла в Япония известно време и така се е запознала с много японски изкуства, които практикува и до днес. Тя изучава Кири-е, овладява техниката и става много добър майстор. Рина има свои ученици в Полша и в Италия, където показва творбите си. След първите работилнички тук, няколко души започнахме да се занимаваме по-активно с това, което доведе и до първата изложба на Рина в България през 2013-а, с участието на нейни ученици, сред които и аз. Оттогава се проведоха още много работилнички, събраха се още художници и се регистрира Асоциация „Кири-е Интърнешънъл България“, която е първата организация за Кири-е извън Япония. Всяка година се провеждат изложби на Кири-е картини, а асоциацията участва и в други събития, посветени на японската култура.
Също така, засега в България всички автори се занимават с Кири-е като занаятчии. Както обича да казва моя колежка – използваме готови модели на други автори и се опитваме да усъвършенстваме техниката дотолкова, че да не личи, че рязането е на ръка. В Япония на почит е повече авторската идея и композиция, отколкото техниката, и аз лично, както и други колеги, се опитваме да се развием в тази насока – да създаваме свои авторски картини с лекотата, с която изрязваме и чужди сюжети.
Какво освен желание е нужно на един човек, за да започне да се занимава с kiri-e и има ли в България и онлайн достатъчно източници и ресурси, които дават информация за техниката и историята на kiri-e?
Учудващо, в сравнение с всички други японски изкуства, за Кири-е онлайн се намира изключително МАЛКО информация. В България в момента техниката може да се научи само на работилничките, които се провеждат самостоятелно или като част от други събития, свързани с Япония. Необходимите материали се намират в България, макар и да не са на нивото и с разнообразието, което има в Япония, разбира се. А относно информация, модели и къде да се намерят, аз и колегите ми винаги сме на линия да помогнем и да дадем възможност на желаещите да се научат. Желанието и материалите със сигурност не са единственото необходимо – трябват и постоянство, и търпение, защото техниката е сравнително бавна за правене – всяко малко детайлче и точица трябва да се изреже. Това изисква точно ръка и много търпение.
Във връзка с предишния въпрос – как клуб Накама популяризира kiri-e, пък е не само него?
Клуб НАКАМА се занимава с популяризирането и даването на поле за изява на български почитатели на съвременната и традиционна японска култура. Дейността ни започна през 2008 г. и оттогава имаме много осъществени проекти и събития, основно в София, но и в други градове, като най-мащабното от тях до тук е ежегодният двудневен фестивал Aniventure Comic Con, който през 2019-а събра повече от 30 000 почитатели на японската и западна комикс и поп култура под един покрив. В сътрудничество с Посолството на Япония в България и различни други клубове и организации, свързани с японски изкуства, се опитваме да показваме на по-младата ни аудитория и другата страна на Япония – по-традиционната – бойни изкуства, калиграфия, чаена церемония, икебана, хайку, кимона и т.н.
Наскоро ти се завърна от пътуване до Япония по повод kiri-e. Би ли разказала повече за такъв тип културен обмен – какво носи той (освен карантина) и как обогатява местния интерес и познание за японската култура?
Това пътуване за мен беше истинско приключение и сбъдната мечта, още повече, че беше и първо посещение в Япония. Имах щастието да отида именно благодарение на Кири-е, като гост на популярното японско предаване „Кой иска да отиде в Япония?“. Това е риалити формат, в който хора от цял свят, занимаващи се с някакво японско изкуство или изобщо с нещо от японската култура, биват поканени в Япония да се учат от някой майстор на съответната дейност. Повечето предишни предавания са били свързани с храна. Предаването с мен беше излъчено на 18-и май. Успях да се срещна с невероятни хора и художници (една от които беше именно Масайо Фукуда, спомената в началото) и да науча много за техния стил и как създават творбите си. Всеки автор, когото срещнах, използва коренно различна техника и за мен беше интересно.
Относно културния обмен – благодарение на Посолството на Япония в България имаме много събития, които помагат да се докоснем до Страната на изгряващото слънце, и съответно много почитатели на нейната култура. И ние, и другите колеги, занимаващи се с нещо японско, се стараем да запознаем максимално много хора и да ги докоснем до красотата на Япония. Красота е нужна в живота на всички, дори и в малки количества, а и всяко японско изкуство, независимо дали е Кири-е, Карате или Чаена церемония е прозорец към японската реалност, история, философия за живота и душевност, а тя може само да ни направи по-добри.
Къде минава границата между хоби, занаят и изкуство по отношение на kiri-e?
Ами мисля, че няма такава, честно казано – може да се каже, че Кири-е не е нито едно от трите и трите едновременно. Хоби за мен е нещо, което правиш за да убиваш излишно време. Изкуство също е относително понятие и фактът, че не е печатна графика, картина или скулптура, може да го прехвърли повече към т.нар. crafts или приложни изкуства. Занаят в типичния смисъл на думата също не го описва точно.
