В „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри отделните глави на книгата носят дати, голяма част от които започват с цифрата две. Главите звучат като части от дневник, написан незнайно от кого и предназначен за четене незнайно от кого. Нямаме нито ghost writer, нито скрит (имплициран) читател. Мълчалив и някак носталгичен текст, с онази носталгия, която малка част и то само най-добрите текстове и филми за Космоса показват. Интересно е, че по средата на „Марсиански хроники“ Бредбъри, авторът, говори много за 2005 г. – цели осем от текстовете в книгата разказват за тази година. Не такова е настроението на други, по-късни текстове за Марс като „Трите стигми на Палмър Елдрич“ на Филип К. Дик (вдъхновил филми като „Scanner Darkly“ и „Minority Report“, но не само – ако се разровите в базата на imdb под името на Дик ще срещнете много филми и сериали).
Филип К. Дик не притежава носталгията на Бредбъри и неговото схващане за Космоса, но притежава нещо друго, което бихме нарекли гадателски способности. За някои не е трудно да видят във фигурата на космическия визионер Илън Мъск герой от роман на Филип Дик, а защо не и самият Палмър Елдрич. Само за да ви убедим по-добре – в този роман, а и в много други текстове на Дик често се среща понятието homeopape – вестник, чиито новини сами можете да изберете. Нещо, което днес ние наричаме Интернет.
Но нека се върнем на „Марсиански хроники“ – изненадващо, след като голяма част от събитията се случват през 2005 г., последните три глави ни пращат чак в далечната (sic!) 2026 г. Какво се случва в това празно време между 2005-а и 2026-а година? Освен може би палиндроми, празнувани през февруари 2020-а, драматични епидемии на Изток пак по същото време, новоиздигнати стени и някои, които са се срутили, отново в тези средни, празни години. Книгата мълчи, празните пространства между главите мълчат, но през Алрил 2026 г., още в началото на тази глава един глас казва:
Изминаха двадесет години от Голямата война. Марс представляваше огромно гробище. А какво е станало със Земята? По този въпрос размишляваха Хетъуей и неговото семейство през дългите марсиански нощи.
Войни. Марсианският летопис на Бредбъри мълчи заради война, голяма война, подобна на онази отпреди сто години, но вече марсианска. Малко по-късно в текста Земята се появява като зелена точка на марсианското небе, а няколко месеца след това, през Август, 2026 и през Октомври, 2026, иначе казано в следващите глави, последни за Хрониките, марсианците са на излет и с учудване разпознават себе си като марсианци:
Да, марсианците бяха там… В канала… отразени в неговите гладки води. Тимоти, Майкъл, Роберт и мама и татко… Дълго и безмълвно от ромолящата вода нагоре към тях гледаха марсианците.
Не пишем този текст, за да разсъждаваме върху носталгията на Бредбъри или гадателството на Дик, нито за да преразказваме Хрониките на първия. Пишем го, защото реалността ни днес се клатушка между носталгиите на единия и шеговито-сериозните, плашещо шеговитите прозрения за бъдещето на другия. Ние сме почти сигурни, че Илън Мъск ще стигне до Марс, ако не той, вероятно някой негов наследник. Сигурни сме, че човечеството ще потъва все по-надълбоко в своите фикционални, виртуални реалности, ту отдръпващо се от тях, ту настървено хвърляйки се отново да ги разнищва, разбира, отсява и след това да ги съзерцава в носталгичен унес. И да очаква поредния край на света, уплашено, но и с малко любопитство.
Част от всички тези фикции за края е и фикцията за свят без човеци, Земя, свободна от фабрики, сгради, самолети, епидемии, полезни изкопаеми, океански острови от пластмаса. Обезлюдена Земя. И ако има визия за нея, то това е тази на BBC в канала им в ютюб, в раздела BBC Ideas. Идеи? Нека помислим върху тях, ако е възможно да мислим за хабитата си отвъд човешкото си присъствие в него. Без фикции.
