Една от най-неприятните особености на телевизията е, че тя е… фалшива, неестествена. При нея всичко е нагласено – от декорите, които трябва да представляват планински простори, а всъщност са компютърна графика, до гостите и водещите, които трябва да излъчват истински професионализъм, посредством спретни костюми и златни очила.
Миналата седмица Сесилия Атиас, която преди носеше името Саркози, беше на посещение в България по покана на Българското национално радио, за да си припомним драматичните събития около освобождаването на българските медицински сестри от Либийския затвор. Най-малкото, защото е добре да не забравяме колко сериозни бяха нещата тогава и че на фона на политическите игри, тяхната съдба можеше да поеме в съвсем различна посока, ако Сесилия Атиас, тогава съпруга на френски президент, не се беше ангажирала лично.
Макар и никой да не е полагал усилия специално да претопли една „стара новина“, за да й придаде просто ей така нов живот, начинът по националните телевизии представиха нейното посещение е любопитен и леко комичен.
Интервюто със Сесилия Атиас в предаването „120 минути“ на БТВ започва с кратко встъпление, в което водещият повтаря, натъртва и потретва, че случващото се е изключително и ексклузивно само за БТВ. За да е напълно ясно на всички, дори и на по-възрастните зрители, тази съмнителна чужда дума е обяснена с помощта на „тълковния речник“. От тълковния речник (да се разбира някой онлайн речник) научаваме през устата на водещия, че „ексклузивен“ значи:
Изключителен, специален, който не се споделя с други.
Странно, но последната част от определението на думата е пропуснато – „интервю, дадено специално за дадена медия“.
Интервюто на Сесилия Атиас за Нова телевизия обаче също се оказва „ексклузивно“. Екипът на телевизията дори бил единственият, който тя посрещнала в хотела си. Съвпадение, ще си помислите, но и третото интервю на Сесилия Атиас за БНТ, също се оказва ексклузивно.
Всъщност на Светослав Иванов и на Миролюба Бенатова, и на техните колеги, им е абсолютно ясно, че интервютата им не са ексклузивни – още повече, че те бяха на пресконференцията на Атиас в БНР и много добре знаят, че тя беше в България по покана на БНР и определението „ексклузивно“, приляга повече на радиото и по-конкретно на Мария Димитрова от Радио България. БНТ поне споменават БНР, защото другите забравят, сякаш бившата на Франсоа Саркози е кацнала ексклузивно за тях в София.
Ако не вярвате, Бинар излъчи на живо тази пресконференция – можете да я видите тук.
Но това са дребни детайли, от които „големата“ телевизионна журналистика в България не се интересува. Тя се интересува от количеството разтърсващи ексклузивни епитети, които може да лепне на всяка история, за да я представи в онзи лъжливо-лепкаво-комерсиално-патриотичен стил.
А пък за истинската драма и ужасната перспектива за медиците – това е само лош спомен, от който трябва да се изстиска максимално телевизионен патос. После малко ще го нагласим, няма да споменем колегите, които свършиха цялата работа, а просто ще изровим определението за ексклузивен от речник.инфо и вече сме големи. Френска песен за фон, бивша първа дава, ред сълзи и ред сополи – готово! Хората ще го гледат с докоснати сърца, защото е „ексклузивно“. И еднакво.
Защо всичко, което се появява на екрана, трябва да е измислено и „уж“? Сесилия уж е ексклузивна за телевизиите, уж на българите много им дреме за сестрите и уж публиката е страшно развълнувана от едни събития, за които журналистът очевидно не дава и 5 пари. Това трябва да се отдели в отделен жанр – телевизионни пуканки представени под формата на журналистика, прикрита зад думи като „непосредственост“ и „истинско“.
Докато обаче Сесилия Атиас е просто пример от близкото минало, добър повод да си припомним драматичната история на нашите сънародници, случаят със съпругата на убития полицай в Лясковец, е далеч по-злободневен. В предаването „120 минути“ можете да видите ексклузивно личното обръщение на съпругата му… под формата на есе. Не знам кой го е писал това есе, но стилът ми е удивително познат.
Разбира се, границата тук е тънка. Смъртта е ужасно нещо и тя не трябва да се случва по насилнически начин. Трагедията и смъртта са истински, но пренесени на телевизионния екран под формата на есе, си е обикновено медийно трупоядство, лежащо на плещите на естествената човешка солидарност и някак си изискваща нашето одобрение, защото по принцип сме против смъртта.
Ексклузивно трябва да е синоним на тъпо и повърхностно, а фактът, че някои свирят успешно по емоционалните струни на публиката, изобщо не компенсира липсата на смисъл и задълбочаване. Защото на фона на „това уникално, истинско, тъжно, искрено“ есе, и дума не може да става за положението на психично болните българи, затова, че не е работа полицията да се занимават с тях, за работата на българските полицаи, за проблемите, за рисковете. За контрола над оръжията.
Все важни въпроси, които не се задават. И ако медиите са спрели да ги задават, кой именно следва да ги задава?! Вместо важни въпроси – есета. Вместо факти – сълзи. Вместо истината – драматургия. Това е ужасно. И ексклузивно.
