Съзнанието е нашата идентичност, то е там всяка секунда, лесно е да се приеме за даденост. Някои хора дори не се замислят за него като за нещо, което може постепенно да изчезне, или не толкова постепенно – просто изведнъж. И ако то наистина започне да изчезва, кое тогава ни държи в настоящето? Съзнаващи без съзнание? За Емилия Кларк това е било едно друго съзнание – това на най-емблематичния ѝ до тук персонаж, Майката на драконите – Денерис.
Емилия Кларк не помни кога е избрала актьорството за своя съдба, казва, че родителите ѝ твърдят, че е била на три или четири. В тези години обаче, в това крехко съзнание, безсъзнателно се е зародила не просто мечтата за актьорското майсторство, а бъдещото спасение за Емилия. Тя може да е благодарна на баща си, който заради професията си на театрален звуков инженер я запознава с театъра от много ранна детска възраст. Това изкуство се загнездва в съзнанието на малката Кларк и тя прави своя дебют на пет години на училищната сцена, в детска пиеса, и забравя всичките си четири реплики. Нещо, което след много време ще се превърне в най-големия й страх – да не може да запомня репликите си и да не може да играе. Тогава обаче, на малката детска сцена, тя се чувства невероятно въпреки своя провал, сцената я успокоява и тя е на мястото си. Именно към това място Емилия ще се стреми в целия си съзнателен живот.
След една свободна година, която прекарва в пътуване из Азия, тя записва да учи драма. Казва, че така и не получава ролите, в които героините са феерични, наивни и магични. Те са отивали при грациозните, високи и „невъзможно руси“ момичета, а за нея е била ролята на еврейка например.
Бъдещият спасителен образ на Денерис идва с новината за прослушване за нов сериал на HBO, наречен „Война на тронове“, в основата на който стои фентъзи роман, а ролята, за която ще се бори, е на „не от този свят, избелено-руса, мистериозна жена“, както тя я описва. Роля, която смята за почти невъзможно да спечели, описвайки се като ниска и по-скоро леко оформена брюнетка. По-вероятно е тази роля отново да отиде при все така високите, руси и стройни актриси, които тя през цялото време се опитва да не забелязва. Въпреки всичко тя си пуска гангстерски рап, за да се стегне, и отива на прослушването. Следва второ, в Лос Анджелис, за там ѝ е платен полет бизнес класа, от който тя открадва всички възможни чайове – ако не получи ролята, поне да е запасена. Е, в крайна сметка си тръгва от там и с чайовете, и с ролята.
Оттук насетне започва нейното потапяне в роля, която по нейните думи ѝ спасява живота. Изграждането на леко наивния в началото персонаж, който прераства в силна и несломима жена, е предизвикателство за младата актриса, която до момента има само две малки роли и участие в късометражен филм. Заедно с това предизвикателство обаче се заражда и друго – невидимо, силно и в повечето случаи – пагубно.
Емилия е във фитнес залата и се приготвя за тренировка – първият сезон на сериала е приключил, отзивите са грандиозни и тя трябва да се подготви за втория сезон, трябва да изглежда добре, трябва да продължи изграждането на сложната си героиня. Само че Емилия не успява да приключи тренировката си… От самото начало сякаш ластик започва да стяга мозъка ѝ, тя получава непоносима болка в главата си и започва да се чувства зле – гади ѝ се, вие ѝ се свят. Буквално се довлачва до банята и сяда на земята. Наред с парализиращото тялото ѝ чувство, което я сковава, усеща и че нещо се случва с мозъка ѝ. Денерис, Денерис… Започва да мисли за образа си и да повтаря нейни реплики, само и само да не загуби разсъдък и да поддържа паметта си докато може, защото усеща, че ѝ се изплъзва.
Следва безсъзнанието, линейката, количката, бутаща я по миришещия на дезинфектант болничен коридор. Това обвито в мъгла пътешествие приключва в мозъчния скенер. Новината след това е бърза – масивен мозъчен кръвоизлив вследствие на аневризъм. Нужна е спешна животоспасяваща операция. Тази новина идва изневиделица, нереален кошмар за младата актриса, която е в разцвета на кариерата си. Тя обаче няма избор и пътуването на хирурзите по бедрената артерия, започваща от слабините, нагоре около сърцето и до мозъка бързо започва… Пътешествието към мозъка ѝ завършва след три часа и сега Емилия трябва да достигне до двуседмичната финална линия на началното си възстановяване и ако я премине с минимални усложнения, има добри шансове. Е, линията е премината, но не успешно. Емилия изведнъж забравя името си. То така и не идва в нейното съзнание, а от устата ѝ излизат само несвързани думи. Тогава в нея се заражда най-големият страх – невъзможността да запомня репликите си. Що за актриса ще е това, що за живот? Денерис, Денерис… По-добре медицинският екип да я остави да умре, желание, което тя изявява пред тях по време на тези тежки дни. Състоянието ѝ отминава, тя малко по малко се възстановява, но докато е в болницата ѝ е казано, че има още един малък аневризъм, който засега просто трябва да се следи. След месец тежко възстановяване е изписана и готова да се върне към своя живот и този на Денерис.
Вторият сезон на сериала започва, героинята на Емилия става по-силна, а заедно с нея и актрисата се опитва да бъде такава, въпреки че във всяка една минута от всеки един ден тя си мисли, че ще умре. Било на снимачната площадка, било в съня си. Един ужасяващ и кошмарен кръговрат завърта ежедневието ѝ. Последиците и спомена от преживяното, както и наличието на втория аневризъм я оставят изтощена, изплашена, уязвима и несигурна в себе си. На снимачната площадка обаче тя не е такава, стяга се, опитва се да забрави себе си и да стане Денерис, да вземе нейното силно съзнание назаем. Единствено работата ѝ като актриса я държи жива, единствено силната ѝ вече героиня ѝ дава войнствен заряд, за да се бори. И така до края на трети сезон.
Следва втора операция. Неуспешна. Веднага трета. Този път по старомодния начин – през черепа. Следва ново възстановяване. Предното е било кошмар? Не е знаела за това. Болката е нечовешка, а тя си води и приятел – прокрадващия се страх. Параноята е с тях. Паник атаките се присъединяват. Тя губи всякаква надежда. Няма да оцелее. Измамила е смъртта два пъти. Не и този път. А и да оцелее, няма да е същата, Съзнанието ѝ ще е друго, ще го изгуби… Нещо със сигурност няма да е наред с мозъка ѝ, но лекарите не знаят коя част точно ще е засегната. Периферното зрение? Концентрацията? Паметта? Дано не е паметта… Денерис, Денерис…
Да върви в нейните обувки, на жена-войн, на Майка на драконите, на победителка, на силна жена. Да върви в нейните обувки след всяко предизвикателство е това, което поддържа живота и надеждата на Емилия Кларк. И не само – помага ѝ да се възстанови напълно като до този момент тя не споделя да е засегната никоя от поведенческите ѝ функции. Но се шегува, че това, което е засегнато в мозъка ѝ е вкусът ѝ към мъжете. Не всеки обаче има тези обувки, затова тя се чувства благословена, късметлийка, признателна. Признателна на Денерис, че я издърпва всеки път на повърхността; признателна на себе си, че се държи за своето призвание и му позволява то да я спаси; признателна на баща си, че е посял магията на театъра в нея, въпреки нежеланието дъщеря му да е актриса.
Емилия Кларк ни учи, че да създадеш персонаж, друг образ, друго съзнание, е могъща сила. Та ти можеш да вземеш това съзнание назаем, когато имаш нужда и да изплуваш на повърхността за глътката въздух, която не можеш да си дадеш. Да си обвързан толкова силно към нещо или някого, че да му дадеш правомощията да живее известно време вместо теб и все пак да си ти. Това е силата на духа и силата на съзиданието, творческата връзка, която спаси Емилия Кларк и ѝ даде криле, не точно драконови, но достатъчно силни, за да я издигнат от пепелта ѝ.
