През 1899 г. e публикуван романът „Градината на мъките“ на френския писател Октав Мирбо – роман, под чийто обсценен и неправдоподобен сюжет се крият множество алегории – за европейската цивилизация и нейния колонизаторски плам, за чудовищното, което човекът приписва на природата понякога, но също и за страстта, с която се впуска в изследване на тази природа. Във втората част от романа си Мирбо пише:
„Отляво и отдясно ни ограждаха цветя; тигридии с разтворени осакатени гърла, диклитри с гирлянди от малки червени сърца, груби устоцветни с твърди, месести и влажни устни, подобни на човешки — устните на Клара, — зяпнали като да говорят от висотата на своите нежни стебла..“
Ако има растение, достойно за това описание, без да броим орхидеите, разбира се, то това е странното Amorphophallus titanum – едно от най-големите растения на планетата, открито в края на ХIX век от Одоардо Бекари. Цветето-труп, както е наричано растението, е ендемично за о. Суматра, Индонезия, но в ютюб можем да видим множество time lapse-клипове на цъфтежа му, заснети в различни ботанически градини по света. Съцветието на растението е най-голямото неразклонено съцветие на планетата, а фалическата форма на плодника, висок 2 метра, понякога и повече, му дава и името amorphophallus.
Спатифилумът (Spatiphyllum Wallisii), който масово можем да срещнем из цветарските магазини и в домовете си, е от същото семейство Змиярникови, от което и Amorphophallus, и носи цвят с подобно устройство като цвета на цветето-труп. В семейство Змиярникови попадат и някои ядливи растения, а сред тях най-удивителна и също често срещана дори и по нашите географски ширини е Monstera deliciosa или мексиканско хлебно дърво. Родът Amorphophallus наброява около 200 грудкови растения, сред които няколко са ядливи и попадат в раздела „famine food“, на който си струва да обърнем внимание в световен мащаб. Едно е безспорно – знаменитостта в това семейство е и героят на моя текст.
Но защо знаменитост, ще попитате? Според химическите анализи миризмата, отделяна при цъфтежа на този огромен цвят, съдържа изовалеринова киселина, даваща аромата на сирене и на пот, диметилов дисулфид (миризма на чесън), диметилов трисулфид, който носи миризмата на разлагащо се месо, и още други, които миришат на подобни, не съвсем „ароматни“ неща. Миризмата се отделя късно вечер, когато всъщност се случва цъфтежът, продължаващ в две поредни нощи, между 24 и 36 часа. Енергията за такова грандиозно цъфтене растението взема от грудката си, тежаща при някои екземпляри 100 кг, а целта на цъфтежа е ясна – опрашване от „външни опрашители“, тъй като А. Titanum не може да се опрашва самостоятелно.
Тези опрашители са малки нощни бръмбари – любители на мърша, търсещи месо, в което да снесат яйцата си. И растението им предлага всички условия да направят това, измамва ги с миризмата, която се носи от него и с температурата на спадикса си (плодника), която е около 36С в момента на цъфтежа, създавайки за тях перфектната илюзия. Цъфтежът на растението се случва в „женска“ и „мъжка“ фаза. След като бръмбарите са привлечени от миризмата и топлината, те попадат в лепкавата среда в долната, дълбока част на плодника, върху който са стотиците и хиляди женски и мъжки цветове, разделени едни от други. В двете фази на цъфтежа измамените бръмбари пренасят полен от едните върху другите цветове и така осигуряват на растението възможност да се размножи.
Да се наблюдава цъфтеж на А. titanum в естествената му среда е почти невъзможно, но има ботанически градини по света, в които растенията цъфтят. Те правят това изключително рядко – на период от 5 до 10 години и прецъфтяват изключително бързо, и, както казва интернет пространството, в такива моменти се превръщат в звезди, върху чийто измамен механизъм на опрашване се изказват предположения, градят се хипотези, правят се химически анализи, а редовите граждани минават, мръщят се, снимат, очароват се или се разочароват. За едни от тях е интересно, за други скучно да наблюдават бавната игра на природата.
Ако има нещо, с което тази игра очарова, то е безпогрешното и интуитивното ѝ разпознаване в изкуството, в нашия случай – в романа на Октав Мирбо, без изобщо да имаме представа чувал ли е той за цветето-труп, открито 20 години преди излизането на „Градината на мъките“. Можем обаче да усетим къде в романа му Клара преминава границата между нежно цвете, за да се превърне в хищник, както и къде илюзията приключва. Природата, сиреч, има две страни и когато успеем да ги поставим една до друга, често сме изненадани. Като посетителите на цъфтежа в някоя от тези ботанически градини, които подушват миризмата на мнимата тленност и тя ги привлича и отблъсква – може би с мнимостта си, а може би с тленността?
