Поезията е странно нещо – често се ражда от болката на пишещия, но носи радост на читателите. Нейният пречистващ ефект я прави все по-предпочитан от читателите жанр в обърканото ни съвремие. Много хора в страната пишат поезия, малцина обаче имат изказ и светоусещане, което да ги различава от останалите.
Представяме ви Белослава Димитрова. Още с първите си две поетични книги „Начало и край” и „Дивата природа”, Бела се заяви в литературната среда като смел автор, неправещ компромиси в писането. В новата си книга „Месо и птици”, Бела е още по-откровена и болезнено искрена. Творбата й ще има премиера на 5 септември като част от програмата на „Аполония”.
Книгата ти имаше труден път до своето излизане, в какъв момент от живота ти се появи тя?
В правилния, разбира се. Подкрепиха ме хората и институциите, от които наистина имах нужда. Като цяло човек винаги се надява една книга да излезе, за да не остане сам с нея, а да я пусне да живее своя живот.
„Месо и птици“ ни посреща със стряскащо заглавие. Матафора на какво за теб са месото и птиците?
Това е конкретно наименование от хранително-вкусовия сектор, не знам дали помните или сте виждали, все още има тук-таме, месарници, на чиито табели стои надписът „Месо и птици“. Аз лично го обвързах с една определена месарница на Шишман, на която си спомням опашките през 90-те, има и една друга на ъгъла с Графа, и как седяхме с майка ми чинно и чакахме месо. Понякога не достигаше за нас, бяха моменти на напрежение, почуда от моя страна, тъга…
Като дете този надпис ми звучеше адски романтично, хем месо, хем птици. Хем смъртта, хем полетът. Занимавах се да разсъждавам в тези моменти…
И понеже това е книга за пропиляното, за неслучилото се, за разпада, разрухата на няколко поколения и травмите, които носим ние, свидетелите, близки и деца, бях сигурна, че искам да нарека така книгата от самото начало. Защото там за първи път видях колко може да бъде изплашен и тъжен един човек, който все нещо чака.
Бих нарекъл книгата много телесна, доколко физическото страдание при теб е свързано с писането на поезия?
Винаги ме е занимавало тялото, едновременно болката и удоволствието, което ни носи. Как понякога ни предава, но друг път ни спасява. Как ние го унищожаваме… Каква перфектна машина е и заедно с това, колко е чупливо. Свързвам тази книга много и с големия наш поет Иван Методиев: „…дошъл съм тук за малко мрак и нищо повече, да, нищо повече.“ Но прибавям и думите на немския писател, поет, биолог, зоолог Аделберт фон Шамисо от късния романтизъм: „от най-дълбоката тъма изпъква“. Ето тази игра на сенки ми е интересна.
Може ли чрез поезията човек да преодолее своите травми – лични, семейни, социални? Помага ли ти писането в това отношение?
На мен лично, да. Не познавам друга по-добра терапия от изкуството в различните му форми. Смятам, че поетите за добро и лошо са едни от най-наблюдателните хора. Но добрият поет не изрича всичко, просто посочва неща и остава въздух и време, в които да размишляваме. Да дълбаем навътре, да се чудим това ли е правилното или пък може би не…
Поезията би трябвало да вади хората от зоната им на комфорт, да ги кара да мислят, другото за мен е поезия-реклама, накъдрена, излъскана, чужда, да се снимаш с нея, да си я постнеш някъде, да ти се види маникюрът.
И в тази книга си директна в изказа, това ли е твоят начин да бъдеш близка със своята публика?
Аз харесвам суровия изказ. Харесвам и такива поети, поетики. Коста Павлов или пък Марк Странд. Харесва ми така да общувам, макар че зад този директен изказ се крият други пластове, но те са тези, които искат да ги открият. Иначе си оставаме при директността.
Представяш ли си какъв е твоят читател? Имате ли сходни болки и мечти?
Да, постоянно се обръщам към един човек, който го боли. Този човек може да е всеки от нас… затова и в повечето стихотворения влизам в диалог със себе си, с другия, с вътрешни и външни гласове, които ни плашат, но пък неотлъчно ни следват.
Аз харесвам болката, харесва ми да я оглеждам, да я привързвам, да я издигам нагоре, после да я свалям в ниското. Тя ме е научила на много неща и винаги ще е така. Обгрижвам я с поезия. Мечтите също са там, заедно с любопитството към живота…
Участваш с „Месо и птици“ на тазгодишната Аполония. Има ли вече предстартова треска?
Да, вълнувам се, защото много обичам и ценя Аполония, била съм там и като гост, и като журналист и като публика. Фестивал с 35-годишна история, оцелял и запазил отношението, което трябва да получава изкуството и културата в България.
