Наистина е удоволствие да откриеш сравнително млад и непознат джазмен, който се оказва креативен, продуктивен и активен, включително и като организатор на джаз-фестивал. Почита незабравимите (Йосбьорн Свенсон), работи със симфоничен оркестър („Медина“), съчетава привидно несъчатаеми неща… Приятно ми е, става дума за Рафаеле Касарано. Гледаме го заедно с любимеца Паоло Фрезу на Биеналето във Венеция 2016, но това далеч не е първата им изява. Още три години след завършването на Консерваторията в Лече, 25-годишният Рафаеле записва с Фрезу и става част от лейбъла му „Тук“.
Финесът и лекотата на звученето не са несъвместими с остри и драматични обрати – особено в авторските му композиции от албума от 2018 “Oltremare”, особено актуален и в наши дни след поредната мигрантска сага край италианските брегове. Вярно, Бари не е Лампедуза, но рап-поезията на Данно достатъчно подсилва идеите за другото море, в които Касарано разчита на мултинационално джаз-братство. Пианото е на Ерик Ленини, басът – на Ларс Даниелсон, ударните – на Маню Катче. Между мечтания зад прозорци с морска гледка от едната страна и луна над пустинята от другата сме свидетели на драматичното прекосяване на разделящото ги пространство, където не всичко са риби и корали. Една молитва, един амин, едничка свобода…
Година по-късно настроението е друго, както и компанията. Всъщност, пианистът Мирко Синьориле е от най-отдавна в една формация с Рафаеле Касарано. Любовта им към френската музика от миналото столетие, вдъхновила множество италиански композитори е в основата на творбата им “D’amour”, където авторски пиеси допълват импресионистичните картини по Трене, Пиаф и Генсбур. Финалният им танц с розово фламинго ни оставя в мечтания за несвършващо лято. Но както го свири заедно с Паоло Фрезу още в 2006 – „каквото ще бъде, такова ще бъде“…
