Величията не са много. Големите се броят на пръсти. Лорънс Оливие е титанът на своето поколение и до голяма степен е актьорът, който доминира голяма част от миналия век. Неговите изяви и присъствие на сцената и пред камерата поставят летвата толкова високо, че все още стои там, където я остави преди точно тридесет години.
От една страна той е мъжът, който всички искат да бъдат, а от друга този, който всички жени искат да имат. Живата легенда, която може да си позволи всичко, каквото иска и пак да бъде гледан с уважение. От друга страна, до смъртта си той остава малкото дете, което иска да спре да се страхува от баща си и прекарва целия си живот в стремеж да изпълни очакванията на мъж, който е неспособен да обича. Това дава гениална искра в изпълненията му, но бележи личния му живот и го обрича на самота и липса на обич.
Лорънс като ученик /viv/
Лорънс е най-малкият от три деца, той е последната дупка на кавала в изключително религиозен дом, в който главата на семейството взима всички решения. Баща му, Джерард Оливие, е наследник на стар френски род, обслужващ църквата. Той е второ поколение англичанин и не е кръщаван до трийстата си година, когато открива Бог в англиканската църква. Той е посветен в тайнство и става свещеник, защото иска. Това е черта, която и най-малкият му син ще наследи.
Семейството няма стабилност благодарение на факта, че Джерард няма постоянна работа в църквата. Лорънс прекарва първите си пет години в номадски живот и това го лишава от нормална социална среда. Той е изолиран от връстниците си и не може да създаде връзки с останалите деца. Това кара най-малкото дете да се затвори в себе си и да търси навътре, вместо навън. Инстинкт, който ще се превърне в жизнена философия, а тя – в цялата му актьорска техника. Но, докато това се случи, трябва да минат още двайсет години. Засега Лорънс е на девет и участва в училищна пиеса за Юлий Цезар, където той играе Брут. Въпреки възрастта си, Лорънс показва таланта си и за зрителите става ясно, че девет годишното дете разбира, през какво минава древноримския сенатор, за да стигне до крайностите срещу императора.
Няма нужда да казвам, че баща му не е впечатлен, или поне не го показва. Оливие си спомня за баща си като хладен и далечен човек, от който изпитва безграничен страх. Той е близък с майка си, но така и не успява да създаде мост между него и баща си. Както всички синове на студени бащи, това го кара да се чувства незначителен и недостатъчен. Той решава, че ще накара баща си да го забележи на всяка цена и поставя това си желание на първо място в живота си. Дори като голям мъж, много след като Джерард е напуснал земното царство, Лорънс продължава да слага работата на първо място. Това изяжда способността му за интимност и способността да се отдаде на някого.
Оливие във филма „Ребека“, 1940г. /bfi/
Вероятно никога не си е простил за провалените бракове, за оставения си син и всички изневери, които е причинил и са му причинили. Но поне е оставил нещо голямо след себе си. Лорънс, както много от съвременниците му твърдят, не е роден актьор. Той не е талантлив, колкото Марлон Брандо или Ралф Ричардсън, но амбицията и комплексите му го бутат през цялата му кариера. Той обмисля всеки детайл и знае всяка емоция на персонажа си, не защото му идва отвътре, а защото го е анализирал отвън-навътре. Точно както е правил в детските си години, когато се е подготвял да изиграе Брут пред трийсет човека в училищния театър.
Лорънс Оливие е от типа хора, които не се появяват често на земята. Те идват през поколение, за да осмислят всичко онова натрупано преди тях, да го анализират, полират и да го дадат на следващите поколения. Хора като него са по-големи от живота и легендата им се ражда след като спрат да бъдат плът и кръв.
