Светлозар Стоянов – Свесто е художник, който не се бои в творбите си да преминава границите на реалността стигайки до пълната абстракция. В новият си проект “К2” (Капризи 2) той не изневерява на своя стил, но в същото време добавя нови елементи към него. „К2 отразява забързаното настояще, което, за добро или лошо, е изпълнено с кодове и съкращения“, твърди художника. Време е да влезем в неговия свят, който можем да видим като експозиция в столичната галерия “A cube contemporary”.
Откъде дойде идеята за капризите? Смяташ ли себе си за капризен към собственото си творчество художник?
За мен капризите са особен феномен. Дори съм ги „визуализирал“ преди години в различни свои работи като „Среща на капризи“, “Място за разхождане на капризи“ и т.н. Но тук става въпрос за нещо друго. В последните си две изложби се опитвам да изследвам творческия акт чрез обсервиране или самонаблюдение. Стигнах до извода, че този процес при мен е комплекс от спонтанни реакции, хрумвания и обрати, от импровизация и поемане на рискове. За да звучи малко по-фриволно и поетично, отново се обърнах към капризите, с които да обознача този подход на създаване на изкуство, както и на самите творби. К2 идва от Капризи две, но това не е продължение на миналогодишната изложба. Между картините в двете експозиции няма друга връзка, освен общия подход в изграждането им, който се опитвам да анализирам чрез авторефлексия. Към собствената си работа съм по-скоро взискателен.
К2 е един от най-високите и трудни за покоряване върхове на планетата. Би ли казал, че всяка изложба е своеобразен връх, който творецът покорява?
Разглеждам всяка една изложба като обществено възвишение, като изява, която има потенциал да се забележи, защото така или иначе стърчи над ежедневните занимания. Но това, че има потенциал, не означава, че се случва пълноценно. Общественото и дори медийното внимание към културни събития все още е недостатъчно и често повърхностно. Вместо да се търсят нови имена и нестандартни проявления, се залага на инерционни подходи и шумолене около един добре познат, сравнително затворен кръг, възприеман като авторитетен от доста време насам. Нуждаем се от по-малко предубеждения и повече издирване, критика, дебати. Дори пулсации на полезни „капризи“ ще свърши работа, за да се излезе от този банален коловоз.
Как подхождаш към създаването на една картина? Имаш ли цялостна визия, преди нанасянето на първата четка?
Подхождам малко странно, може би. Пускам си готина музика, за няколко минути настройка. След това я спирам за малко, за да се съсредоточа върху началото на рисуването, и когато изляза от равновесно положение, пак си я пускам. Преди нанасянето на първите петна и щрихи имам някаква много смътна представа какво ще последва, но в процеса на работа, нещата започват да се оформят. Композирам в движение и не се притеснявам да експериментирам, да играя. Така първоначалния хаос започва лека полека да се трансформира в някакъв космос.
Твърдиш, че творческият процес в живописта е своеобразна плетеница от осъзнати и не съвсем осъзнати интуитивни проявления. Доколко направляваш тези проявления, има ли доза случайност в творбите ти?
Има, и това е част от каприза. Винаги съм предпочитал стихията пред контрола. При всеки експеримент, в това число и артистичния, има доза случайност. Проверяваме това, което предполагаме, но изненадите дебнат отвсякъде. Артистът се подпира на своя фундамент от познание и обща култура, но е изпълнен с любопитство и постоянен устрем към нещо ново. И не спира играта на търсене и градеж…
Какво правиш с картините, когато не си доволен от крайния резултат? Връщаш ли се към тях, за да ги преработиш?
Не! Започвам отначало…като преди това съм реагирал доста бурно. Защото унищожавам много часове работа, напрегнати сетива, вложени чувства… Но, както е казал Стивън Крейн: “Човекът каза на Вселената: Мадам, аз съществувам! Това, обаче, каза тя, не буди в мен чувство за дълг!“
Една част от творбите ти са създадени с изобретена от теб техника. Кажи ми нещо повече за нея?
Имах щастието да извикам “Еврика“ преди повече от двайсет години. Използвах я още в първата си изложба през далечната 1993 г. След това я доразвих и обогатих. Тя е отворена система и винаги може да се допълва. Става дума за специфична обработка на плоскостта с хигроскопична материя, съчетаване на пигменти по нов начин, използване на принципи, различни от познатите. Давам си сметка, че става въпрос за иновация в една твърде консервативна система. Това ме възпира да я популяризирам все още. Но, в някакъв момент, ще трябва да намеря време и да напиша един трактат.
Как ще премине за теб творческата 2019 г. Ще има ли още капризи или очакваш музата да те отведе в друга посока?
След като съм заложил на капризна муза, ще се радвам на изненади, надявам се, приятни. Имам покана за самостоятелна изложба през втората половина на юни в пловдивската галерия Арсенал. За мен е удоволствие да гостувам там отново, и то в годината, когато Пловдив е Европейска столица на културата.
Фотографии: Владислав Христов
