Срещам се с големия малък човек Мишел Петручани в Рудолфинума в Прага. Концертът му току-що е приключил и не мога да повярвам как този исполин на духа в тяло на джудже бе направил една импровизационна първа част от над 40 минути без да се отлепи от клавишите и специално повдигнатите педали.
След паузата с трактовката си на познати и обичани стандарти бе изправил публиката в класическата зала в многократни овации, и все така нетърпелив ги бе заглушавал с поредната си “атака“ над „абаноса и слоновата кост“, възпяти десетилетие по-рано от Пол Маккартни и Стиви Уондър.
За друго „чудо“ – този път в света на джаза бе началото на разговора ни в един от салоните зад сцената. Бях буквално приседнал в нозете му, фотографът Павел Неуман (снимките са негови) обикаляше около нас, тогавашният директор на Френския институт в Прага Оливие Поавр д‘Арвор пазеше на вратата, а аз се притеснявах да не спре репортерския касетофон.
Бях взел назаем един от първите лаптопи и се опитвах и да записвам отговорите му. Вече бях отдавнашен приятел на новия му издател Франсис Дрейфюс (лейбълът на Жан-Мишел Жар) и разговорът ни спонтанно тръгна оттам – защо Мишел напуска престижния Блу ноут и започва работа с един малка независима европейска компания.
„След 7 години лоялна служба напуснах Блу ноут за да се опитам да направя нещо, което много-много досега не се бе правило в джаза. Идеята е да се излезе от стиловата ограниченост и затова поканих един американец (Тони Уилямс, ударни), един англичанин (Дейв Холанд, бас) и с френски струнен квартет („Графити“) започнахме да обикаляме Европа, преди да тръгнем на световно турне с 28 концерта.“
Питам го остава ли му време за диалог със самия себе си.
„Кариерата на един пианист не може да е пълна, ако няма солови концерти и албуми. Когато съм сам много обичам да свиря във всички възможни музикални стилове. Обичам Музиката (с главно М) – и рокендрола, и класиката, в 18-годишната си кариера съм свирил в различни формации, и дуети, и триа, и „електрически“, включително с по-фънк звучност, докато сега ритмичната ми група е по-класическа. Защото в класиката всичко е измислено, след първите блуз-влияния в американския джаз с Джели Рол Мортън и Арт Тейтъм идва друго поколение, което слуша европейска музика и създава модерния джаз.“
На 18, след като свири в семейното трио на баща му Тони (китара) с братята си Луи (бас) и Филип (китара), Мишел заминава за Щатите – както казва, „нещо задължително за джазмен“. Особено като се има предвид, подчертава Мишел, че никой не е пророк у дома си и затова връщането му оттам с готов „продукт“ е било толкова аплодирано. Дори и от Папата, както виждаме:
Срещата ни е седмици след като е записан лайвът му в Пти журнал Монпарнас с органиста Еди Луис, който ще излезе малко по-късно под заглавието „Пресконференция“.
„Всичко, което ме интересува в музикантския ми живот е да правя това, което желая. Това ме забавлява, доколкото аз си оставам същият, само декорите на пиесата, в която играя се променят. Почти както Майлз Дейвис го правеше през целия си 40-годишен творчески път.“
Става дума и за мечтите му, включително и за нови проекти. Мишел признава, че си пада най-вече по сбъднатите мечти. Разбира се, всичко зависи от момента – тепърва започва работата с квартет, който е като бебе, трябва да бъде захранен, обгрижван и единствената грижа е как да станат по-добри.
„В каквато и формация да работя за момента, най-голямото предизвикателство ми е да работя върху детайла, да го изпипвам докрай. Да вземем звука на струнните, с които съм сега. Те са меки, нежни, близки са до пианото. Контрабасът е като глас, който акомпанира пианото ми. Не съм работил с много тромпетисти, саксофонистите по принцип ми се струват малко по-творчески от тромпетистите с изключение на Майлз. Когато бях по-млад, на 21, работих с Фреди Хъбърт и наистина научих много от него. Жалко, че нямахме възможност да запишем повече неща заедно, но често е така. Срещате се с някого случайно, а нямате време да развиете идеите си. Надявам се да живея достатъчно, за да заситя всичките си музикални желания.“
Провокирам го, че досега като че ли е свирил само с по-възрастни от него, значи ли това, че възрастта е определяща, когато искаш да научиш нещо от някого. „Не винаги“ – отговаря Мишел и допълва, че втората цигулка в квартета му е на 24. Питам го какво му липсва най-много в забързания му ритъм на концерти и записи.
„Късметлия съм, че много пътувам и то там, където ми се иска. Ако ми липсват Щатите, заминавам, ако ми омръзнат, връщам се в Европа. Харесва ми лудешката страна на Щатите, различния им манталитет, това, че без забавяне се втурват в някой проект, но Европа е ненадмината както в културата си, така и в храната си. А това е много приятно.“
Интересувам се дали музиките от Юга са му по-въздействащи и Мишел споделя, че произходът на музиката, която му харесва не е от значение.
„Не е важно дали е италианска, гръцка или пигмейска, или е хубава и ти влияе, или не е. и това е във всички жанрове, зависи как са направени, а не в кой стил са. Надявам се на още много открития.“
А кои са другите му удоволствия, освен пътешествията и откривателствата?
„Обичам да пътувам както обичам добрата кухня и изкуството. Обичам да ми идват гости и да си говорим смешки, но не очаквайте да ви разкажа някой виц.“
Вместо това го моля да поздрави слушателите на Джаз+, прави го на английски и после на френски. Разделяме се, в коридора на шега го питам дали след като вече са в един лейбъл с Жан-Мишел Жар, някога биха направили нещо заедно. „Нищо не е невъзможно“ – чувам на записа си нечий глас, който по-скоро е на менажера му. Оставам с тази си поредна несбъдната мечта, която във въображението ми би съживила пресъхващия водопад на креативността на Жар.
Четиричасовият ни плейлист е най-малкото, което дължа на поредния си „кръстник“. В него ще го откривате и преоткривате с фамилното трио Петручани, Фреди Хъбърт, Лий Кониц, Маркъс Милър, Шарл Азнавур, Еди Луис. Неговото знаково парче, Looking Up освен на превъзходния клип на Мezzo е интерпретирано с много душа от други приятели като Силвен Люк с Бирели Лагрен, Марк Бертумио и Кора джаз трио.
