Прочитам, че на 92 години си е отишла поредната джаз-легенда, Лий Кониц. В момента, в който се заслушвам, саксофонът му е в компанията на пианото на чакащият го отдавна горе малък голям човек Мишел Петручани. Френският музикант го измъква от поредното затваряне вкъщи и го качва на френските сцени. В спомените си Лий ще каже, че само е искал с нещо да подпомогне кариерата на един млад и много талантлив музикант. Годината е 1982, записът е на живо от Париж, алумът е с игрословица в заглавието „Toot Sweet” (произнася се на френски като tout de suite, букв. веднага). Мишел е само на 19… Лий обича игрословиците – неслучайно първият му албум като лидер се казва “Suconscious-Lee” (1955):
Така както на него самия са му помагали по-възрастните от времената, когато биг-бендовете още са на мода. Началото му е повлияно от кларинета на Бени Гуудман. 18-годишен заема мястото на Чарли Вентура в оркестъра на Теди Пауъл, който се разпада малко по-късно. Младият кларинетист ще посегне и към алт-саксофона, на пианото вече ще е Лени Тристано. Следва участие с Джери Мълиган във втория запис на „Donna Lee“ (Чарли Паркър и Майлз Дейвис са го записали година по-рано и всеки от тях претендира да му е автор, този път името няма нищо ощо с Лий – така се казва дъщерята на един джаз-басист). Майлз ги забелязва и ги включва в търсенията си и Кониц заедно с Мълиган ще запишат с него “Birth of the Cool”. Издателите смятат албума за преждевременен и го публикуват в компилация с други записи седем години по-късно, нищо, че куул-джазът отдавна е факт. Лий Кониц му остава верен и през 60-те – ето го заедно с колосите Бил Евънс на пианото и Нилс-Хенинг Орстед Педерсен на баса:
Дълголетието му е и творческо. Деветдесетте навършени години не го спират да се обгражда от млади музиканти с всякакъв бекграунд и да ги потапя в златните времена на куул-джаза, където след кончината на Мълиган (1996), той остава сред единиците оцелели от саморазрушителния им лайфстайл.
Последният му запис е в Алмерия, където заедно е в компанията на млади испански джаз-открития, начело с любимия ни пианист и един от последните „кръстници“ на „Джаз+“ и „Дуенде“, пианистът Марко Мескида. „Много лесно се свири с тези момчета – само няколко дни просвирвахме парчетата, които записахме за един ден“ – си спомня Кониц. А Марко добавя: „Лий се чувстваше отлично в Мохакар, той не се правеше на велик, въпреки, че си личеше, че знае всичко, но се оставя и на нашите идеи, даде ни голяма свобода да импровизираме“. Представянето на проекта пред публиката на фестивала в Алмерия завършва с вокална импровизация на Кониц:
„Когато чуя саунда на Лий имам чувството, че ми се забавя биенето на сърцето“ – казва един от последните му сайдмени, а Марко Мескида само слага точката: „саксофонът му е най-лиричното нещо, което може да съществува“.
