Море от бинокли, по-големи от хората зад тях – това бе корицата на албума „Екинокс“ в (не толкова за някои) далечната 1978. Сега изборът е между потънал в зеленина вкопан в земята „наблюдател“ или изпепелен от пожарища такъв.
Алегорията, с бъдещето на планетата от страна на Посланика на ЮНЕСКО Жан-Мишел Жар, е до такава степен желана, че както самият той признава, първата работа за него е била обложката, a с музиката на “Eкинокс инфинити” се е захванал впоследствие.
Инфинити? Не, мерси. Въпреки мечтите за вечност, дори и талант като Жар не е сигурен в бъдещето. Концептуален, както винаги, той ни дава възможност за избор или поне така представя нещата, дали имена на отделните части. Ако търсите начин да разберете, какво е искал да каже, а слушането не ви е достатъчно, проблем няма. Ако обаче след неизпълненото обещание на първото парче имате нужда да се хванете за нещо, за да издържите до края, проблемът не е само ваш.
Учудващо е уважаван автор като него да представя “Eкинокс инфинити” за стероидна версия на излезлия преди 40 години “Eкинокс”. Още по-учудващ е регресът в изразните средства в сравнение с втората и третата част на “Oксижен”, излезли също на 40-ия рожден ден на оригинала. Като че ли се е върнало “Cинти-влакчето” на Симо Лазаров. На самата пиеса „Инфинити”, прокламираният от Жар оптимизъм а ла великолепния “Eкинокс 5” ме върна в жизнерадостното дръзновение на братя Аргирови и отговорът на въпроса им „Как си ти?” („все едно и също правя”).
Само че развитието на идеите и музикалните им форми при Жар не са успоредни прави. Вторите са след апогея си с изключение на финала. Ако случайно решите, че спотифай си прави лоша шега с феновете, сред които съм и аз, сравнете клипа му на английски, с който ви благодари, че го слушате с останалите промоции. Или което и да е парче от първо до девето, с което и да е парче от т.н. „музика на кило” от албума “Unusal sounds” (заставки, реклами и подобни). Няма да се изненадам, ако тропиколата ви се стори част от безкрая.
