Вече ви разказахме за околосветските пътешествия на писателката Петя Кокудева. Сега е време да поговорим с нея по един много радостен повод. Преди броени дни книгата на Петя „Лупо и Тумба“ ч. 1 – изд. „Жанет 45“ спечели националната награда „Христо Г. Данов“ в категория „Издание за деца“.
Илюстраторка на творбата е италианската художничка Ромина Беневенти. Петя и Ромина сътворяват заедно света Лупо и Тумба – симпатични и забавни животинки, които с историите и преживяванията си карат не само децата, но и възрастните да се замислят.
Как се чувстваш като носителка на наградата „Христо Г. Данов?“? Лупо и Тумба как приемат това признание, да не се възгордеят?
„Особено приятно е да получиш награда, която не очакваш. Зарадвах се много, че Лупо и Тумба са номинирани, но наистина не подозирах, че биха спечелили при такава сериозна конкуренция като книгите на Весела Фламбурари и Юлия Спиридонова.
Дали биха се възгордели? Тумба, определено! Той е “мафиотче”, както го наричаме с Ромина. Виж, Лупо, който е по-умислен и съзерцателен, едва ли. Колкото до мен и Ромина, ние сме щастливи, само че с щипка тревожност, защото наградите обикновено са задължаващи и ти налагат някаква невидима отговорност.“
Ромина е художничка и на тази твоя книга. Би ли казала, че вече сте неразделна комбина? С какво се допълвате като творци?
„Основното, което ни свързва, е, че и двете страшно се вдаваме в героите, по които работим. Прекарваме всичките си радости и скърби през Лупо и Тумба последните две години. Тя често ми пише: „О, Рафа (сестра й) днес ми заприлича на Тумба, като каза това-и-това.“ или пък: „Нека не се ядосваме, а да видим какво би казал Лупо?“
Веднъж имах идея да сменя името на Лупо – да не се казва така. Ами че то избухна революция! Ромина отсече: „Аз живея с него отдавна, обичам го, не може просто така да му смениш името!“
С две думи, едва ли до края на животите си ще правим книги само заедно – може би всяка от нас ще има нужда да опита и нещо различно. Но книгите ни направиха близки приятелки – в този смисъл, дори да работя с друг художник, бих й споделяла какво правим, за мнение.“
Защо избра героите на книгата да бъдат куче и енот? Имат ли двамата своя философия за живота?
„Не съм ги точно избирала. Енотът дойде от една разкошна картина в магазинче на ул. „Кракра“, която много исках да имам, но струваше 200 лв. Портрет на безпределно тъжен енот с папийонка.
Тогавашните ми колеги от работата разбраха колко мечтая за тази картина и след време ми я подариха за рождения ден. И като дойде картината да живее у нас, ми се появи огромно желание да развеселя този тъжен енот, да го направя див, свободен, жизнерадостен.
А пък кучето Лупо е от едно учебно помагало, което писах. В него той е помощник-детектив. Любопитно е всъщност, че и Тумба, и Лупо са нарисувани първо от други художници, изначалният им образ е друг.
Колкото до философията им за живота – Лупо и Тумба са нещо като мечтаното ми аз – това, което на мен ми е трудно да бъда. Бих искала да мога да реагирам на света с повече чувство за хумор в трудни моменти, да виждам необичайното в обикновеното, да съм по-смела и отворена към скритите значения на всичко, пък макар и някои от тях да звучат абсурдно. Лупо и Тумба смеят и се смеят, такава бих искала да бъда по-често и аз.“
В книгата залагаш на диалога между героите. Според теб по-лесно ли се възприема от децата едно четиво, когато е под формата на диалог? За какво си говорят съвременните деца?
„Доколкото са любопитни и непреднамерени, децата естествено влизат в разговор. Неслучайно понякога може да ги чуете да си говорят и сами, на два гласа. Аз го правех като дете – подреждах играчките и говорех от името на всяка, променяйки си гласа.
Изобщо, за мен разговорът е нещо насъщно – дай ми да си говоря с някой интересен човек и цял ден ще откарам. А за какво си говорят съвременните деца? Често разказват за това какво са изобретили или написали. Много повече им се ще да изслушаш тяхната история, а не ти да им разказваш своята. Опитвам се да правя именно това – да ги чуя.“
Доколко книгите за деца са и за възрастни? Какво могат да научат възрастните от т.н. детски книги?
„Има книги за деца, като „Емил от Льонеберя“, например, или „Финдъс и Петсън“, които са великолепни и са си главно детски. В тях го няма онзи двоен пласт, онова скрито многозначие, което го има у Джани Родари или Карл Сандбърг, например.
И двата типа книги – първите по-категорично детски, вторите с много потенциал да говорят и на възрастни, и на деца – могат да са вълнуващи и майсторски. Какъв детски писател ще бъдеш – по-скоро като Свен Нордквист, или по-скоро като А. Милн – това е въпрос на темперамент, лична философия и на твоите търсения в литературен план.
Едно е факт, има чудесни книги и от двата типа. А с хубавите детски книги възрастните могат да практикуват нещо много важно – латерален, алтернативен на обичайната логика поглед към света. Друго важно, което ни дават детските книги на нас, възрастните, е чувството за самоирония. Тя е много характерна за героите в детската литература – много често има една весела тромавост (Мумин), ведра неудачност (Йори), обречена храброст (Братята с лъвски сърца).
Срещата с тази мила нескопосаност ни кара да се чувстваме наред със себе си, такива каквито сме – несъвършени и объркани.“
На теб лично какво ти дава потапянето в света на децата?
„Доста често солиден стрес, защото децата не „цепят басма“. Няма какво да се лъжем, че с тях е винаги мило и весело. Тъкмо напротив – много е рисково за егото ти, защото в техния свят все още няма куртоазия. Но пък смятам това за доста здравословна среда за човек, който иска да пише.
От друга страна с деца си на интензивен курс по творческо мислене – никой не може да те научи на толкова неочаквана асоциативност, толкова интересно опредметяване на абстракциите, такива ярки езикови и смислови игри.“
Съществува ли вече оформена общност на детските писатели в България? Има ли приемственост между поколенията? От кого не спираш да се учиш?
„Общност, не бих казала. Има микро общности, обединявани от сходни естетически виждания за това що е хубава детска книга. Приемственост между поколенията в генерален план не виждам (не само в детската литература). Има едно разбиране, че сега времената са “много нови” и писаното по-отдавна “не говори” на днешните млади.
Аз до голяма степен не споделям това, бидейки голям почитател на антикварните детски книги (благодаря ти, Виктор Марков!). Сред тях човек може да открие наистина свежи, далеч по-изобретателни и добре написани/преведени детски книги от много съвременни.
Нека добавя и това, че невинаги е лошо децата да се сблъскват с образи, теми и сюжети от далеч отминали времена, които не познават от собствената си реалност. Защо да не знаят какво е хурка, как бабите са биели млякото, за да получат масло, как мъжете са отмъквали булките и дори как родителите са наказвали децата с бой.
Да, това не е част от живота днес, но е важна част от историята на света, нали? Просто е нужно тези теми да се обясняват на децата, да вървят с общуване, а не да им бъдат подхвърлени в читанката или учебника да се оправят с тях самички.
От кого не спирам да се уча? Както винаги казвам, защото си е истина, на най-много ме е научила Екатерина Йосифова през годините. На нея съм й несметно благодарна, че е седяла часове с мен, на живо, драскали сме, приказвали сме, казвала ми е за някои неща, че са „глупотевини“. Много ме вдъхновява и острият ум на Надежда Радулова (редактор на “Лупо и Тумба”), тя е особа с характер, което ми се струва много важно за един писател.
Иначе от различни писатели съм попивала различни неща: от Иван Цанев умението тихо да се възторгвам на света; от Зорница Христова – страстта да мисля и промислям; от Весела Фламбурари – неукротимата енергия и това да се раздаваш с децата; от Виктор Самуилов – така сложното майсторство да свържеш тъжното и смешното; от Мая Дългъчева – финяшката езикова акробатика. От вече отишлите си, за мен са много ценни Маргарит Минков и Борис Априлов, и, разбира се, Валери Петров. Мога още дълго да говоря по този въпрос – страшно ме кефи да бъда ученичка на възхитителни учители.“
Твои стихотворения ще бъдат част от читанките за 3-ти клас. Интересна ли им е на подрастващите българската литература за деца, познават ли авторите й? Как реагират по време на вашите срещи в училищата?
„Има една устойчива тенденция, която забелязвам, ходейки в училища (или детски градини). Преди да вляза в самия клас, обикновено ме посреща учителката. Имаме не повече от пет минути да се запознаем на живо и да си кажем две думи (обикновено ме канят по телефона или онлайн и аз не познавам човека отсреща).
Та „законът“ е такъв: ако учителят е заинтригуван и има отношение към книгите (това си личи много явно в първите пет минути), можеш да си 100% сигурен, че децата, при които влизаш, ще са четящи, или поне любопитни към литературата и активни. Не си спомням за нито един случай, в който този „закон“ не е сработил. Та това е отговорът: дали децата се вълнуват от литература и познават съвременни автори, това е в пряка връзка с учителя им, със средата, в която живеят.
Има случаи, в които виждаш, че учителят отбива номера, скучно му е, не се вълнува от срещата – нормално е децата да го отразяват като огледало.
Иначе реакциите на децата по време на срещи варират в целия диапазон (и това ми харесва, защото е свидетелство за автентичност и откровеност): имало е случаи, в които малко момченце блажено захърква по време на среща; има и други, в които накрая не мога да си тръгна, защото децата ме гушкат до изтръпване и ме следват по коридора да дообсъждаме темите от срещата.“
Беше на четения в Люксембург и Берлин, как те прие публиката там? В коя държава мечтаеш да представиш своите книги? Мислила ли си за една голяма околосветска книжна обиколка?
„Имах три срещи в Люксембург – с различна публика: малки деца, тинейджъри, възрастни. В Берлин пък бях част от фестивала „Cyrillic Sounds”, който се организира за първи път. Приеха ме с любопитство, въпреки че основният, ежедневен език на децата там не е българският – него го учат по няколко часа на седмица. Честно казано, много сърдечно си прекарах и на двете места – срещнах толкова смислени и дейни българи. Малко е егоистично от моя страна, но ми е мъчно, че не са тук, в България – биха имали много какво да дадат.
Относно книжната обиколка по света, засега бих се радвала да мога есента да отида в Барселона, където имам отдавнашна покана за среща. А за мечтана държава, в която да представя книгите си – Швеция или Норвегия! Все пак Скандинавия е родина на някои от най-любимите ми детски автори.“
Ще продължат ли приключенията на Лупо и Тумба в следващи книги?
„До края на тази година се надявам да излезе втора част на Лупо и Тумба. А с Ромина често се забавляваме с идеята за книга, в която двамата са вече дядковци, с дълги бради.“
