Тодора Радева е писателка и един от основните двигатели на Софийския международен литературен фестивал. Новата инициатива, в която влага целия си опит и умения, се нарича „Скритите букви“.
Проектът се реализира с финансовата подкрепа на програма „Културна програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г.“ на Национален фонд „Култура“. Главната му цел е в София да бъдат обособени разнообразни кътове за четене и по този начин литературата да стане част от градската среда.
12 пейки с формата на букви от кирилицата вече са поставени на различни места в столицата. Всяка от тях е свързана със стихотворение от съвременен български поет. Може би вече сте сядали на някоя от буквите-пейки, ако не, потърсете ги, те са някъде край вас.
Какво беше предизвикателството за теб, когато се зае със „Скритите букви“?
„Всеки проект е предизвикателство – в началото стои въпросът има ли достатъчно оригинална и вълнуваща идея, след това идва сработването на екипа, намирането на начините за реализация, удържането на качеството и замисъла при неизбежните пречки, накрая – как ще я представиш на хората и как ще продължиш.
За мен този проект беше много важен, защото исках точно с него да открия платформата „Прочети София“. Когато Боряна Зафирова и Кирил Златков ми разказаха хрумването да се пръснат буквите от кирилицата, естествено вплетени в града и да се търсят, веднага приех. Добавих връзката с литературата, сформирахме екип, привлякохме партньори и кандидатствахме за финансиране.
Справяхме и с преосмисляне на идеята на няколко пъти – първо заради недостатъчно средства, после заради липса на разрешения и административни пречки. Но успявахме на всеки етап не просто да намерим каквото и да е решение, а да запазим смисъла, да настояваме на доброто ниво на реализация. И се надявам, че направихме наистина интересен и важен за хората проект.“
Организаторка си на множество литературни събития, кои са големите пречки, на които постоянно се натъкваш? В каква посока би искала да се промени културната ни политика?
„Бих искала на първо място да съществува наистина културна политика, защото в момента такава липсва, да се мисли стратегически, години напред. Невъзможността на културните организации да имат гаранция за своите проекти дори след година, да не говоря за две-три напред, много спъва работата. Изцяло подкрепям новото гражданско движение „Реформи в културата“ и се надявам да има резултати.
На второ място стои въпросът с качеството. Днес всеки, който публикува стихчета на стената си във Фейсбук и събере 100 харесвания, се има за писател. Нямам нищо против разнообразието в жанровете и множенето на фикционални светове, стига да ги има задължителните усет към езика, добър стил, подплатата от знания и адекватни послания.
Така стигаме и до изграждането на внимателна и взискателна публика, до четящите хора, които имат вкус към добрата литература и способността да пресяват зърното от плявата. В последните години има раздвижване на културната сцена и е важно да се продължи, да се правят качествени събития, да се създават традиции.“
Как намираш градските пространства в София в сравнение с други столици, в които си била? Имат ли потенциал за културно обживяване?
„Разбира се, че има потенциал. Има много какво да се желае от градската среда, но несъмнено София се развива в тази посока, правят се различни дискусии за изкуството в публичните пространства. Самата община, особено Дирекция „Кулутра“, се старае да е адекватна спрямо световните практики.
В последните години се появиха „Къщата за литература и превод“, „Генератор“, „Gifted“, строи се „Бронзовата къща“, ще се създаде център за съвременно изкуство „Топлоцентрала“, павилионът на фондация „Отворени изкуства“ FLUCA е три месеца в града и ще представя съвременно изкуство. Трудно е, особено да се излезе извън центъра и да се привлече публика в нови пространства в по-отдалечени квартали, но се надявам, че с времето и това ще стане.“
Планирате да правите литературни разходки, които следват маршрута на „Скритите букви“, като в същото време разказват интересни факти и истории за литературното ни минало. Познаваме ли литературното си минало? Какво най-често ни се губи?
„Не мисля, че познаваме добре литературното си минало. И винаги е добре да си припомняме, че не сме измислили топлата вода. Всички теми, които ни вълнуват – от създаването на „големия български роман“ до скандалите, разделянето на групи, съизмерването с европейската литература – са съществували винаги, още от началото на 20 век.
Никой писател не може да съществува отделно от собствената си традиция, независимо дали това е осъзнато, дали е търсена подобна принадлежност или напротив. Имаме големи имена в нашата литература, има необикновени истории, които са белязали литературните пътища тук и е хубаво да ги знаем.“
До всяка пейка има стих на съвременен български поет. Как направихте подбора, кое беше водещото в избора?
„В избора на поети се стремях да има представители от различни възрасти, с различни поетики, да има и утвърдени, и не толкова познати имена, да дават интересен образ на града от една страна, както и да имат свой характерен поетичен свят, който сам по себе си обогатява града, разширява преживяванията в него.“
Проектът е свързан с кирилицата, какво мислиш за постоянното навлизане на чуждиците в българския? Има ли опасност да изгубим езиковата си идентичност?
„Езикът е система, която постоянно се развива и обогатява. Някои чуждици се вплитат естествено, дават нюанс, който не може съвсем точно да се предаде с друга дума. Други навлизат агресивно, без логика, дори не като мода, а от незнание, немарливост, несполучлив опит за оригиналност. Това дразни.
Притеснителна е липсата на образование, много голяма част от младите дори не могат да се изразяват добре на български, нивото на функционална неграмотност е отчайващо. Това за мен е по-основният проблем. Защото ако човек има изграден богат речник и езикова култура, няма да има опасност за езиковата ни идентичност.“
Намаляват ли литературните места в София? Нужно ли е да се погрижим за създаването на нови места или оформянето им е естествен процес между пишещите и четящите хора?
„Преди няколко дни, на 31 май, беше премиерата на един документален филм – „Литературните места на София“. Видяхме кадри от събарянето на легендарното писателско кафене „Цар Освободител“.
Днес няма и следа от Арменското кафене, не е отбелязано, дори само с плоча, къде се е правило хумористичното списание „Българан“, къщата на д-р Кръстев и редакция на сп. „Мисъл“ е кръчма, а на Тодор Влайков – хотел.
Определено имаме нужда от грижа за местата, за архивите, за паметта, защото е важно да познаваме традицията, в която пишем и която всъщност пише нас. В същото време се създават нови пространства – „Перото“, „Хралупата“, Литературния клуб в Столична библиотека, в „Мазе“ периодично се провеждат четения.
Подобни места оформят, или поне така се надявам, публика, общност, изкушена от литературата. Никой не може да каже дали точно покрай тях ще се родят важните за бъдещето истории, но е хубаво да ги има.“
Буквите ще останат в открити пространства до края на юни, каква ще бъде по-нататъшната им съдба?
„В момента кандидатстваме за удължаване на разрешителното и се надяваме пейките да останат в града поне до края на лятото. След това ще бъдат прибрани в закрити градски пространства – галерии, места на културата, библиотеки, където също ще са достъпни за хората.
През декември ще бъдат част от сцените на Софийския международен литературен фестивал и Панаира на книгата. Имаме идея проектът да се реализира и в Пловдив през 2019 г.“
Снимки: личен архив
