Капка Кънева е творец, чийто почерк няма как да бъде сбъркан. Фигурите ѝ от хартия оживяват книжните корици и ги правят произведения на изкуството. Капка е завършила НХА, специалност „Книга и печатна графика“.
Работи в областта на илюстрацията, хартиената пластика, графичния дизайн, колажа и живописта. Последната ѝ изложба носи заглавието „Облак, сянка“ и може да бъде видяна в столичната галерия „Ракурси“ до 26 май.
Новината, с която Капка ни зарадва преди броени дни, е че илюстрациите ѝ към стихосбирките на Стеван Тонтич и Желко Иванкович са получили наградата за най-добра фото илюстрация на BookILL Fest.
Кой кого откри първи, ти – хартията, или тя – теб? Помниш ли какво измайстори първо от хартия?
Няма да бъде пресилено, ако кажа, че хартията е мой спътник през целия ми живот. Просто най-напред дълго я използвах само като изобразителна равнина и минаха години, преди да открия прелестта и възможностите ѝ на пластичен материал.
Не помня коя точно е била първата ми обемна фигура. Помня обаче първата си среща с хартиеното сгъване – след демонстрация по оригами, на която беше присъствал, баща ми донесе у дома една червена скарида от хартия. Бях на седем и буквално останах без дъх от възторг.
След това известно време се опитвах да измислям оригами сама (вероятно защото тогава все още нямаше интернет и не можех да се сдобия лесно с класическите модели). Фигурите, които правя днес, обаче практически нямат досег с това изкуство.
Поглеждайки назад, коя е фигурата, която и до днес правиш с най-голямо удоволствие?
Освен облаците и птиците, обичам и хартиените риби. Напоследък на няколко пъти участвах в работилници за деца като водещ. Направи ми впечатление, че когато им предлагах да изберат кой от създадените от мен герои да направим заедно, те също най-често избираха рибата.
С хартията върви и ножицата, мислиш ли много преди да започнеш да режеш?
Не. Когато става въпрос за хартия, не съм от тези, които мерят по три пъти.
Какви възможности дава хартията, които никой друг материал не може да даде?
Хартията премахва всички мои скрупули и страхове, в общуването си с нея съм в най-голяма степен свободна да изразявам и да бъда самата себе си. Материалът съществува в огромна гама от разновидности, чиито различни плътност, твърдост, структура и острота ми дават практически необятно поле за действие.
Изключително ми допада и това, че едно само докосване до повърхността на хартията успява да промени силно релефа й. Така с помощта на осветлението и ракурса един хартиен обект би могъл да изглежда смайващо различен буквално за секунди – голямо предимство в работата ми в областта на книгата.
От 2009 г. преподаваш на студенти, кое е едно от първите неща, на които ги научаваш? Кои са твоите лични учители? Виждаш ли приемственост в поколенията при творците, които работят с хартия?
Първото нещо, което казвам на студентите си, е урок, който и сама искам да усвоя – прекрасно е, когато човек си дава още и повече възможности да се опознава и провокира творчески, наместо да робува на онова, в което е убеден, че го бива. Да тестваш границите на собствените си възможности е привилегия, която е глупаво да си отказваме, независимо от опита и възрастта си.
През годините съм се учила от много хора – от преподавателите си от Националната художествена академия, от състуденти, колеги и световни професионалисти в областта на илюстрацията и книжния дизайн.
Била съм повлияна също така и от личности, които не творят в сферата, която съм си избрала. Изобщо, намирам за изключително вдъхновяваща срещата си с другите – човек може да изживее само собствения си живот, но досегът до други хора, изкуства и култури е безценен.
Колкото до начина, по който художниците боравят с пластичните възможности на хартията, всъщност не мисля, че е крайно различен от векове насам. Развиват се обаче отношението ни към материала и самият материал, което неминуемо води и до промени в естетиката.
Как се насочи към илюстрирането на книги? С какво те изкуши това?
Стана спонтанно. Избрах да следвам “Книга, илюстрация и печатна графика” и срещата ми със специалността и задачите, по които работихме, ме убедиха, че книжното пространство е моята територия. Това, разбира се, би могло и да се промени в някакъв момент, засега обаче се чувствам комфортно в книгата.
Различните жанрове изискват различни подходи, как подхождаш към поезията, прозата и детските книги?
Винаги със сърце. Едва ли е възможно един художник да се почувства емоционално близък и съответстващ на всеки автор, литературен текст и жанр, стремя се обаче да опозная и усетя личността на писателя и същината на произведението колкото мога по-дълбоко. Само така имам шанса да приема книгата като свят, свързан с моя свят, и да почувствам сили и желание да й дам визуален облик.
Какво прави една корица на книга въздействаща? Кои са най-важните качества, на които е нужно да отговаря?
Това вече категорично зависи от типа издание и целите, които създателите на книгата ѝ възлагат. Не всички текстове имат нужда от визуализация, която недвусмислено отвежда читателя към поантата им.
Един детективски роман например предполага корица, която пита повече, отколкото казва, поетичните антологии пък ме карат да търся образ, който обобщава и поражда асоциации, наместо да илюстрира и разказва.
Има ли автор, когото мечтаеш да илюстрираш, а още не си?
О, да, много са – Андерсен, Разцветников и Фурнаджиев, Маркес, Казандзакис, Турние… Също така от години мечтая за възможността да направя своя хартиена интерпретация на старогръцките митове и легенди и се чувствам като цяло привлечена от фолклора.
„Облак, сянка“ е новата ти изложба, метафора на какво за теб са облаците? Има ли облаци без сенки?
За мен облаците са метафора на човешките отношения – подобно на нашите чувства, те са едновременно вечни и в непрестанно развитие. Би могло да има и облак без сянка, ако намериш достатъчно мощна лампа, която да я неутрализира. Звучи малко като идеята, че за да повдигнеш земята с лост, стига единствено да намериш подходяща опорна точка.
Често фотографираш творбите си, с какво ти помага фотографията?
Може да се каже, че фотографията отнема плътта на хартията, но пък продължава живота ѝ. Моите хартиени обекти са изключително нетрайни и уязвими. Често се шегувам, че делят една съдба с азиатските пясъчни мандали: създавам ги, колкото да ги заснема, а след това ги рециклирам или унищожавам.
Веднъж заснети обаче, те се превръщат в своеобразни рисунки. Освен това, фотографирането ми позволява да продължа работата си върху даден обект или група обекти с помощта на компютърната графика.
Все пак, малка част от пластиките ми, създадени специално с такава цел, имат живота на скулптури – тях напоследък излагам и пазя в прозрачни кутии.
След облаците и сенките е редно да се появи слънце. Би ли направила една слънчева изложба?
Истината е, че без слънце не може да има сянка, тъй че изложбата ми е за мен колкото облачно сенчеста, толкова и слънчева.
