Започвам малко отдалече – според мен дигитализацията и автоматизацията са изключително важни за развитието на обществото. Всичко, което може, трябва да се дигитализира и автоматизира. Всяка рутинна и повтаряща се дейност трябва да бъде извършвана с максимално малко човешка намеса.
Затова винаги съм се изумявал, учудвал и разочаровал от един много често срещан феномен – на входовете и изходите на много паркинги в столицата има автомати за билети за паркиране, но до тях много честно стои човек, който взима талона от подадената ти ръка и го слага вместо теб в машината, след което ти пожелава приятен ден.
Никога не съм разбирал тази ненужна и унизителна в моите очи процедура. Вчера обаче по един странен начин попаднах от другата страна на талончето.
Беше дошъл падежът за подновяване на документите за личния ми автомобил. Първо си платих данъка в общината, което винаги става лично, защото трябва да получиш холограмен стикер, без който не можеш да минеш на технически преглед. Неудобство, с което съм се примирил.
Вече при застрахователя разбирам, че системата им е свързана с тази на КАТ, което е чудесно. Не и в моя случай обаче, защото се оказва, че талоните ми за регистрация на автомобила (така наречените малък и голям талон) са изтекли и системата не позволява подписване на гражданска отговорност.
Тези документи по принцип са безсрочни, което означава, че при мен е станала някаква грешка. Бързо разбирам, че документът ми е бил издаден преди повече от 5 години с давност само един месец. През цялото това време аз съм карал с неизправни документи, плащал съм си данъци и застраховки и съм би спиран за проверки многократно, но никой не е забелязал…
Грешки стават, но веднага разбрах, че тази ще ми излезе през носа. Първото нещо, което направих, беше да си пусна отпуска, а второто – да поема към КАТ София.
Само човек, който е виждал столичния КАТ, може да си го представи в пълнота. Това е един огромен стопански двор, в който има всичко, освен ред. Множество сгради с различни предназначения, пред които се вият опашки. А аз не знам в коя трябва да ида.
Започвам да се въртя из двора на КАТ като простинала кобила в търсене на гише информация. След може би половин час обикаляне из тоя стопански двор опитно доказвам, че животно като гише за информация на територията на КАТ София няма.
Започвам да гледам опашките с ясното съзнание, че не съм за никоя от тях, но все пак трябва да се наредя, за да получа някаква информация за моя проблем. Пред сградата за регистрация на МПС има опашка от поне 50 души, затова я пропускам и влизам в една от другите сгради. Там положението е горе-долу същото. Тегля си талонче за произволно избрана опашка. Виждам колко трябва да чакам, смачквам го и продължавам.
В третата сграда откривам едно гише без опашка. Над прозорчето върху лист А4 с големи букви пише: „ТУК НЕ Е ИНФОРМАЦИЯ“; викам си: „Тука съм“. Чукам на стъклото, а дамата зад него ме поглежда с изпепеляваща досада. След като става ясно, че няма да си тръгна, без да си задам въпроса, тя отваря гишето и аз питам къде е гишето информация на КАТ. Тя ми отвръща, че тук не е информация, но аз настойчиво я питам къде е информацията, защото искам да говоря с някого. Казвам ми да гледам таблата – отвръщам, че моят случай го няма на таблата. Тя ми отвръща със следното: „Искате да говорите конкретно с човек ли?! Ха, тук няма информации, взимате си номерче и чакате“ и, явно усетила, че разговорът започва застрашително да придобива кафкиански измерения, добавя: „Вие за какво сте всъщност?“ Започвам да декламирам случилото се, но тя ме прекъсва веднага щом чува думата „талон“ и ме праща към „сградата в края“. Казвам си, че и това е нещо и се отправям натам.
Попадам в сграда, в която се подават документи за книжки, но решавам, че тук вече ще изчакам. Взимам си номерче и се нареждам при останалите чакащи. След около 20 минути идва моят номер. Влизам в една кабина с фотоапарат в нея, а дамата зад стъклото ми иска документи за книжка. Казвам ѝ, че вече имам книжка, но имам и въпрос, който не знам къде да задам. Обяснявам ѝ, тя ми казва, че не съм за тука, но се хваща за думата талон и ми казва да се върна една сграда назад, където се регистрирали МПС-та.
Там опашката се оказва още по-злобна, няма дори машина за талончета, чакащите извършват някакво непрестанно брауново движение от гише на гише, а от незнаен високоговорител женски глас монотонно чете имена на хора. Веднага разбирам, че съм попаднал в чистилището на КАТ.
Едно от гишетата обаче е празно, а над него пише: „ОБСЛУЖВАНЕ САМО НА ГРУПИ“. По неволя решавам, че днес се самоопределям като група и чукам. Дамата зад стъклото ме поглежда изпитателно, давайки ми да разбера, че е наясно, че не съм група, но все пак сваля стъклото. Разказвам ѝ, а тя се оказва доста вежлива и вместо да ме прати към следващата сграда, казва трите думи, който очаквам да чуя вече половин ден: „Дайте да видя!“. Давам.
След кратка консултация някъде отзад се оказва, че преди 5 години ми е бил издаден талон като за временно пребиваващ в страната чужденец, валиден само един месец. На въпроса ми защо се е поучило така не получавам отговор, а след това дамата ми казва, че трябва да подам документи за нов талон за регистрация. През съзнанието ми минават отново всички картончета, опашки, формуляри и решавам, че е настъпил моментът да изиграя единствения си коз. Казвам, че искам да подам жалба. Дамата зад гишето ми отвръща, че в такъв случай трябва да ида при дежурния сержант и къде мога да го намеря.
Влизам в стаята му с намерението, че работата е вече дебела и ще трябва да се обяснявам, да се карам, дори да бъда глобен, задето 5 години не съм разбрал, че ми е изтекъл талонът, нищо че грешката не е моя.
Нищо от това не се случи – дежурният офицер се оказа много разбран млад човек, който реши проблема почти веднага. Наложи се само да изчакам три часа да ми намерят документите в мазето, да се издаде нов и да заплатя 13,50 лв. Униформеният дори се извини, че трябва да плащам, но няма как, след като ставало дума за нещо от преди толкова време. Аз през цялото време се питах дали нямаше всичко това да се избегне, ако в КАТ София имаше едно бюро информация, което да ме изпрати в тази стая веднага.
Разказвам всичко това, защото накрая, след като напусках паркинга в близост до КАТ, на бариерата пак имаше човек, който да ѝ „асистира“. Тогава обаче той вече не ми се видя толкова обидно безсмислен до нея. Вероятно защото цял ден се бях сблъсквал с машини и системи за изчакване, но никоя от тях не можа да ми помогне. А всеки път, когато успявах да говоря с човек, работата малко по малко се нареждаше, дори и когато им „досаждах“, дори и когато изпадахме в абсурдни ситуации, дори когато се правех на група „Сигнал“…
Това като че ли ме накара да поразмисля малко за автоматизацията. Защото, ако се беше наложило да разчитам само на нея, щях да съм за никъде в КАТ.
