Росен Кукушев е завършил „Международни отношения” и „Арабско общество и култура” в СУ „Св. Климент Охридски”. Доктор е по „Нова и съвременна история”. Първата му стихосбирка „Вдъхновения и унищожения” е публикувана през 2012 г., а преди броени дни излезе и втората му книга с поезия „След опиянението“.
Пътуванията са едно от нещата, които инспирират пишещите хора. Росен имаше шанса да е единственият българин, който прекара 12 месеца в Япония по магистърска програма към Националния институт за политически науки в Токио – една от най-авторитетните академични и образователни институции в Азия.
Как се спря на заглавието на книгата? Какво всъщност следва след опиянението?
Заглавието на книгата, освен че е на едноименно стихотворение от нея, насочва към мотив от световната поезия, започващ с Дионисиевото начало в Античността и продължаващ с Бодлеровото послание, че ние трябва винаги да се опияняваме, независимо дали е с вино, поезия или добродетели.
Наред с това, чрез мотото на книгата, почерпено от стихотворение на Кавафис, в същината на опиянението и това, което следва, е носталгията по изгубеното и стремежът към повторно съживяване на емоции и интелектуални енергии от дълбините на миналото. В този смисъл „След опиянението“ е израз на състояния и настроения, които бележат края на илюзиите и романтизма в житейския цикъл, и водят след себе си неизбежно една по-голяма осъзнатост и разбиране за собственото място в света, а и на другите в собствения свят.
Концепцията на стихосбирката е обусловена както от осмислянето на вътрешните емоционални преживявания чрез формално отделената първа част, така и с оглеждането, рефлексията на заобикалящия свят във втората част на книгата. Завършекът на книгата, с три стихотворения, посветени на сложното и противоречиво общуване на човека с божественото, е един от възможните, но далеч не и изчерпателен отговор на въпроса какво следва след опиянението.
В какви посоки се разви поезията ти от предишната ти книга до сега?
Мисля, че периодът от повече от пет години между първата и втората книга ми позволи, на първо място, да обърна повече внимание на структурата и системния подход в поезията, които, според мен, трябва да бъдат водещи в подбора на стиховете, а не това да се определя по силата на случайни обстоятелства, от обикновения сбор на стиховете.
Заедно с това, през изминалото време след първата ми книга започнах да отделям по-сериозно внимание на правилния подбор на думите и изразните средства в поезията. Освен това и на формата, която би била най-подходяща за изразяване на едно или друго душевно състояние или житейска ситуация.
Наблюдавайки съвременната българска поезия, в каква поетична традиция би се вписал ти самия? Кои са авторите, които са ти повлияли най-много? Мислиш ли че има приемственост в поезията или всеки автор се развива индивидуално?
Смятам, че в съвременната българска поезия все по-често се размиват границите между стойностно и посредствено. Това, от една страна, се определя от все по-широкото популяризиране на стихотворната форма чрез различните социални медии, както и нарастващия брой на пишещите за сметка на намаляващите истински читатели на поезия.
От друга страна, в малка страна като България, с няколко писателски съюза и десетки школи и разнопосочни течения, а и не по-малко претенции и направления в писането, процесът на фактическа фрагментация е неизбежен. Ако погледнем на случващото се отстрани, като обикновени, но и средно интелигентни читатели, много трудно ще открием семената на стойностното сред плявата на масовата поетична продукция. Сред българските автори, които харесвам и предпочитам да чета, са тези, при които интелектуалното се съчетава по естествен начин с емоционалното и двете зазвучават в идеална синхорнизация в поезията им, като Константин Павлов, Биньо Иванов, Борис Христов, Цветан Марангозов.
Мисля, че индивидуалното развитие е много важно, но без познаване на основите на националната и чуждата поетична традиция, едва ли авторът може да достигне до някакви по-висши форми на прозрение. Традицията може да бъде надрасната и надмогната, но не и да бъде пренебрегната като своеобразна школа на писането, пространство на онези, които са творили преди теб.
Какво е мнението ти за разразилите се през последните години литературни скандали? Може ли да има положителен ефект от тях? Чувстваш ли се на място в българската литературна среда?
Опитвам се да стоя по-далеч от литературните кръгове и групи, защото те с нищо не спомагат за развитието на един автор, а по-скоро пречат, най-вече с подменените идеи за колективна общност и споделени поетики.
В областта на поезията обстоятелството, че няколко автори са повече или заедно в дадена тематична групичка или обособено микрообщество в повечето случаи не ги прави по-силни, а напротив – превръща ги в зависими от извънлитературни фактори и съображения, и то твърде често за целите на награди, отличия и други материални облаги.
Предпочитам общуването с отделни съвременни поети, с индивидуалности, които функционират като самостоятелни бойни единици в поезията, а от това следва, че и комуникацията ми с тях не се реализира посредством колективни и изкуствени форми на социален поетичен живот.
Броят на пишещите поезия хора в страната продължава да расте. На какво отдаваш този факт. Модерно ли е да се пише поезия в момента? Има ли опасност поезията да девалвира като литературен жанр заради това нарояване на поети?
Не бива да забравяме, че поезията е едновременно най-елитарният, но и най-егалитарният сред словесните жанрове. Тя съдържа в себе си и баланс, който много лесно може да бъде нарушен, и струва ми се, точно това се случва в съвременната българска поезия.
Измества се фокусът от добрите примери, които остават в периферията и са маргинализирани, а на преден план се появяват скандалното, провокативното, както и опитите за целенасочено оригиналничене, без това да доближава авторите на такива стихове до истинското творчество.
Да се пише поезия в България става все по-модно, но в повечето случаи това не прави автоматично писането модерно и адекватно на предизвикателствата пред съвременната световна поезия, в случай че желаем приобщаване към нея или имаме усещане за цялост с нея.
Продиктуваният от модата „естествен подбор“ в България в полза на стихове и автори, които скандализират и провокират по примитивен и опростенчески начин, е в ущърб на поезията като жанр; принизява я до слоган, лозунг или девиз от рекламна фраза. Поезията като жанр изисква достатъчно много и от автори, и от читатели – и това са привкус и усещане, които трябва да бъдат възстановени и си струва да се борим за тях.
Нужно ли е поезията да засяга злободневни проблеми или точно обратното – да се занимава с вечните и глобални теми, за да докосва читателите? Каква е твоята рецепта за успешно стихотворение?
Поезията може да говори на каквито теми си поиска, стига самата тя да бъде талантливо написана. Не би било съотносимо към съвременната епоха да налагаме табута и ограничения за авторите при избора им на теми и изразни средства.
По същия начин няма и индивидуални рецепти за добро или лошо стихотворение. За мен успешно е стихотворението, което е намерило собствен баланс между форма и съдържание, а това е важно основно за самия автор. Втората и не по-маловажна част от успеха на стихотворението е да открие своите достойни читатели, да ги накара да погледнат през очите на автора, но и да потърсят свои интерпретации и оригинални прочити на стиховете.
Между пишещия и четящия поезия човек трябва да съществува неписана равнопоставеност, и съществува непрекъснат диалог. Ако трябва да перифразирам известния цитат на Данте Алигиери като призив към всички пищещи, които прекрачват прага на поезията, бих казал: „Всяко его тука оставете…“
Немалко поети са пропилели таланта си и са се провалили заради прекомерна самоувереност и неспособност да надраснат егоцентризма в писането си. В това за мен е и смисълът на прословутото определение на Т.С. Елиът за поезията като „бягство от личността, а не израз на личността.“
Живеем в свят, в който хората прекарват голяма част от времето си в социалните мрежи. Има ли място поезията във фейсбук?
Поезията, както и останалите литературни жанрове, имат своето място и пространство в социалните мрежи, включително и във фейсбук. Това присъствие обаче, както и харесването или нехаресването на дадено стихотворение не може да бъде единица мярка или да се превръща в еталон за стойност на поезията.
Поезията има стойността на индивидуално и интимно изживяване, а не е задължително обект на социална и публична споделеност. Това е още един елемент на поетичната чувствителност, който си струва да съхраним днес.
Ти прекара една година в Япония, как те промени това като пишещ човек?
Писането в Далечния Изток е по-различно от това, което познаваме чрез западните образци. Безспорно Япония може да захрани един писател с множество теми за размисъл и осмисляне, с вкусове, аромати, цветове и възможности за общуване в необичайни и непривични ситуации.
В същото време за чужденеца това е преди всичко едно моментно и повърхностно докосване до културните особености на Изтока, но не и непременно разбиране за същността, за което местната среда може да се окаже далеч не толкова пропусклива, колкото си я въобразяваме.
На мен като автор Япония ми даде две неща – различен поглед върху света, с присъщия на Изтока минимализъм и сдържаност на изказа в литературата, и възможността да излезеш от собствения Аз, от авторското Его на западния човек и да се възприемаш като елемент от по-голямо цяло, каквито са Природата и Съжителството с други човешки същества.
С какво те впечатли тази страна? Какви паралели би направил между българското и японското светоусещане?
Времето, което прекарах в Япония, ми даде възможност да се докосна до светогледа на далекоизточния човек, до неговите представи за добро и лошо, правилно и неправилно, позволено и забранено. Япония е държава както на духовните традиции и начала от миналото, така и на едно силно модернизирано, урбанизирано и материалистично съвремие.
Светоусещането на японеца днес, в най-общ план, е повлияно и от Запада, но филтрирано през източното възприятие, подчинено е също така на редица формални и неформални правила в общуването, семейството и служебния живот. До голяма степен този неписан морален код на поведение се пропива както в публичната сфера, така и в личния живот на японеца.
Много са разликите между японското и българското светоусещане. Ако японското възприятие е предимно позитивистко, оптимистично, обърнато към светлината на битието, т.е. присъщо е на хора от страната на изгряващото слънце, то българското мислене е много по-скептично, хтонично, ориентирано към хаоса и своеволието като движещи сили на битието, иманентно присъщо за Балканския човек на кръстопътя между Запада и Ориента.
Наред с това, в тези различни светогледи виждам противоположности, които взаимно се привличат и търсят, независимо от разликите в географските, демографските и културните мащаби. Това обяснява донякъде и факта, че някои японци толкова се увличат по традициите на по-малки народи от тях като българите и редки в световен мащаб езици като българския.
Има нещо, което впечатлява особено много в Япония и това не се изчерпва с технологичния напредък или модернизацията, които може да видим и в други глобални и регионални центрове и средища. Отношението на човека към природата, тяхното хармонично съществуване без крайности в едната или другата посока, е това, което може да заимстваме и да пренесем тук. А българската природа е не по-малко красива от японската и неслучайно привлича много японци в страната ни…
Би ли се върнал отново в Япония и би ли написал поетична книга за преживяванията си там?
Япония има способността да се променя непрекъснато, в рамките на пет до десет години, без да губи от културната си специфика и традициите си. Това е интересен факт, който често са споделяли с мен чужденци, които са пребивавали много по-продължително време от мен в тази страна.
От тази отправна точка за мен би било интересно как ще се променят тази страна и нейното общество през следващите десетина години. Поради тази причина бих посетил Япония отново в рамките на този бъдещ отрязък от време.
Според мен, за написването на книга за преживяванията ми в Япония е необходимо известно време, нужно е пространство за осмисляне на случилото се и неговото претворяване в словесна форма и съдържание.
Сега си отново в България, какви са литературните предизвикателства пред теб?
В момента планирам представяне на книгата ми и в други градове на България извън София. За мен литературнитe предизвикателства са свързани основно с диалога на книгата ми с нейните настоящи и потенциални бъдещи читатели.
Интересни за мен са разговорите с читателите, по-неочакваните интерпретации на стиховeте ми, което във всеки случай винаги може да обогати и собственото ми възприятие за тях. Защото не бива да се забравя, че пишещият човек е преди всичко и четящ, а четящият човек е мислещ и чувстващ.
