Когато на 24 декември 2011 г. почина 80-годишното шимпанзе Чита, което стана звезда във филмите за Тарзан, целият свят беше в траур. Едва ли много хора тогава се замислиха какво ли се случва с останалите шимпанзета, които не са холивудски звезди, а живеят в дивата африканска природа.
Тези човекоподобни маймуни са застрашени от изчезване и в момента общо от различните им подвидове има около 200 000 екземпляра. Главната причина е унищожаването на техните местообитания – ефект от постоянното обезлесяване. Най-повлияни са популациите в Западна Африка.
Има случаи, в които шимпанзетата са преследвани заради тяхното месо. Често попадат и под изстрелите на фермери, които ги убиват под предлог, че бранят реколтата си от опустошения.
Местното африканско население има близък контакт с шимпанзетата от хилядолетия. Европейците влизат в контакт с тях едва през 17 век на територията на днешна Ангола. Португалският изследовател Дуарте Перейра пръв свидетелства, че шимпанзетата сами могат да изработват примитивни инструменти.
С развитието на медицината и техниката човекът започва да се възползва от маймуните, за да научи повече за себе си. Съществуват заболявания, които освен при хората могат да бъдат изучавани и при шимпанзетата.
На 31 януари 1961 г. шимпанзето Хам е изстреляно в космоса като част от програмата „Мъркюри“ на НАСА с космическия кораб „Мъркюри-Редстоун 2“. Хам има щастлива съдба и оцелява след 16-минутен полет. Няколко месеца по-късно шимпанзето Енос лети в космоса с „Меркурий-Атлас 5“ 3 часа и 20 минути.
Въпреки всичко това, животът и навиците на дивите шимпанзета остават една слабо изследвана сфера до средата на 20-и век. Ето обаче, че се намират смелчаци, които да се заемат с това.
На 14 юли 1960 г. едва 24 годишната природолюбителка Джейн Гудол стъпва на усамотен плаж, част от източното крайбрежие на езерото Танганайка. Това е първото ѝ пътуване до тогавашния ловен резерват „Гомбе Стрийм“ – малък защитен район, обособен от британските колониални власти още през 1943 г.
Единствените й спътници в това приключение са палатка, няколко калаени паници, канче без дръжка, очукан бинокъл и африкански готвач, който се казва Доминик. Джейн е дошла да изучава шимпанзетата, все още недобре проучени тогава примати.
Младата ентусиастка няма научно образование, нито какъвто и да е опит в дивата африканска природа. Тя е интелигентна и мотивирана, завършила е училище за секретарки в Англия, винаги е обичала животните и е мечтала да ги изучава в Африка.
Всички очакват Джейн да се провали. Само човекът, който я е изпратил на тази мисия в Найроби – палеонтологът Луис Лики, ѝ има доверие.
Първите седмици в Гомбе са трудни. Джейн напосоки търси своя методология, губи време заради треска от малария, изминава много километри през гористите планини и зърва малко шимпанзета, докато накрая един стар мъжкар с посивяла козина по брадата ѝ оказва колебливо доверие. Гудол го кръщава Дейвид Грейбиърд („Сивобради“).
Отчасти благодарение на него тя прави три наблюдения, които разтърсват уютните устои на физическата антропология. Шимпанзетата ядат месо (дотогава са смятани за вегетарианци), използват сечива (под формата на растителни стъбла, с които пробиват термитници), освен това ги изработват (отстраняват листата от стъблата) – черта, възприемана като присъща единствено на човешкото планиране. Употребата на сечива е най-епохалното наблюдение от трите и предизвиква фурор в антропологичните среди.
С търпение и упорство Гудол постига своята цел – да спечели доверието на шимпанзетата и да ги изучава отблизо в естествената им среда. Тетрадките на Джейн са изпълнени с описания отблизо на шимпанзета, на техните емоции, характери и интелигентност. На тази дейност изследователката посвещава 35 години от живота си – от 1960 до 1995 г. и в крайна сметка създава един от първите центрове за изследване на примати в естествени условия.
Дейността ѝ обаче не се съсредоточава единствено в Африка. През 1977 г. тя основава Института за изследване, изучаване и опазване на дивата природа „Джейн Гудол“ в САЩ. Институтът вече има клонове във Великобритания, Канада и Танзания.
Естествоизпитателката създава „Корени и разклонения” – глобална програма, която от 1991 г. насам свързва млади хора в близо 100 страни и ги учи да опазват природата в ежедневния си живот.
И днес 83-годишната Гудол пътува по света, говори за заплахата, пред която са изправени шимпанзетата, за глобалната криза с околната среда и за нещата, които ѝ дават надежда. В своите книги и речи тя набляга на взаимната връзка между всички живи същества и на колективната сила на индивидуалните действия. Джейн е посланик на мира на Обединените нации.
Невероятната й съдба привлича вниманието на режисьора Брет Моргън, познат ни от редица документални филми, последният от които за Кърт Кобейн – „Cobain: Montage of Heck“. Така със съдействието на Нешънъл Джиографик, които предоставят на Морган над 100 часа неизлъчван материал, режисьорът създава удивителната документална лента „Джейн“.
Музиката на Филип Глас допълнително засилва внушението на историческите за световната наука кадри. Признанията за филма не закъсняват. Той е номиниран за наградата БАФТА ’18 – за най-добър документален филм.
Благодарение на София Филм Фест българската публика имаше щастието да се докосне до личността и делото на Джейн Гудол. За своята творба Брет Моргън споделя: „Това, което ме интересуваше най-силно, бе да покажа историята на една силна жена, особено в ерата, в която е работила Джейн.
Филмът до голяма степен представлява любовна история, само че любовта не е между мъж и жена. Любовта е между една жена и нейната работа. Джейн е била млада жена, която не е трябвало да рискува кариерата си, за да създаде семейство.
Жена, която в много отношения е един от най-великите ролеви модели, които можем да представим на децата си – и на момчетата, и на момичетата. Защото и момчетата трябва да виждат силни жени на екрана, не само момичетата“.
