Миналата неделя (11 март) в НДК се състоя едно от най-чаканите събития в рамките на тазгодишния „София филм фест“ – големият германски режисьор Вим Вендерс представи своя последен филм „Потапяне“(2017), а прожекциите през целия ден в „Дом на киното“ бяха посветени на творчеството на режисьора. В типичния си лаконичен и неформален стил Вендерс представи най-новия си филм пред пълната зала със следните думи:
“Потапяне“ не е толкова интимен, в сравнение с други мои филми, които може и да сте гледали. Неговите измерения са по някакъв начин глобални. Той ще ни изпрати от София към една много суха и сурова част на Африка, към много зелените и тучни Фарьорски острови в Гренландско море, към бреговете на Нормандия, та чак до дъното на океана. Надявам се, че сте готови, защото от една страна ще станете свидетели на любовна история, а в една любовна история не може да има нищо опасно, а от друга – ще видите тежък разказ. Този филм не се заминава само с любовта, но и с омразата. Не искам да ви разкривам много, ще ви кажа само какво написах на първата страница на сценария. Цитат от Мартин Лутър Кинг, който гласи: „Мрак не може да се противопостави на мрака, само светлината може.“ Заради това се опитах да направя филм за нещо много тъмно, срещу което се изправя светлина“.
Едва ли някои може да даде по-точно определение на един филм от неговия режисьор. Наистина „Потапяне“ е изграден изцяло на базата на множество паралели – любов срещу омраза, мир срещу война, наука срещу невежество, вода срещу суша. Лентата проследява две на пръв поглед независими една от друга истории – подготовката на професорската по математическа биология Даниел Флиндърс (Алисия Викандер) да се спусне на дъното на океана и мисията на шотландския агент под прикритие (поради липсата на по-добро определение) в Сомалия Джеймс Мур (Джеймс Макавой). Сюжетните линии са обединени от краткотраен романс между двамата по време на почивка във френски курорт, от който може би щеше се роди любов, ако пътищата им не се бяха разминали толкова драматично.
Да, може би идеята на Вендерс не е кой знае колко оригинална, но филмът не страда от това. Актьорската игра на Викандер и Макавой е на ниво, без нито единият от двамата да блести за сметка на другия, което оставя усещането за дуетно изпълнение, подходящо за любовна история.
Тук е моментът да се отдаде и дължимото на оператора на филма Беноа Деби – „Потапяне“ е красив там, където трябва да бъде – в природните панорамни снимки и под водата, но е грозен и „изсушен“, когато това се налага, за да илюстрира тежката ситуация, в която е поставен героят на Макавой. Чрез операторското майсторство е подчертан и основният мотив на филма – любовта може да направи така, че двама души, макар и разделени, да се изправят пред едни и същи премеждия. Именно това е „потапянето“ на Вендерс – героинята се опитва да стигне до дълбините на живота, за да си обясни това, което го поражда, а героят да стигне до дъното на злото, за да разбере къде се корени силата, която го унищожава.
Трябва да се отбележи и това, че филмът на моменти не удържа художествено на високите си намерения. Понякога, особено в любовните сцени, диалогът изглежда донякъде преднамерен и зад него ясно прозират чарковете на заложените сюжетни и смислови намерения. На други места органичността на сюжетния ход пада в жертва именно на намерението между централните персонажи непрестанно да се извеждат паралели, което води до някои не дотам мотивирани епизоди и решения.
Въпреки това „Потапяне“ с приличен филм с нелоша игра и добре оформена любовна история, който до самия си край успява да поддържа добро ниво на напрежение.
