Пиша този текст с ясното съзнание, че ходя по тънък лед и всяка моя крачка може да го пропука. До края на текстa това неминуемо ще се случи.
В Европа, Америка и части от Азия в момента е активно поколение, голяма част от което не желае да се възпроизвежда. Става дума за движения от типа на „Свободни от деца“ и „Доброволна бездетност“. Те обединяват хора, които споделят едни и същи виждания и те нямат нищо общо с познатото: „Рано ми е, мамо, само на 30 съм, ще му дойде времето“, а говорим за: „Добър ден, докторе, искам да ме стерилизираш, защото съм на 20 и знам, че никога няма да искам да имам мои деца“.
Макар и темата да не получава гласност в България, тя вълнува сериозно западното общество вече от доста време. Заснети са няколко документални филма, проследяващи пътя, който извървяват младите хора, за да се стерилизират доброволно (най-популярен сред тях е „Млад и стерилен: моят избор“ на БиБиСи). Част от тези хора се превръщат в лектори, разказват за мотивите, трудностите и как са достигнали до желания резултат.
Нека да започна оттам, че изправността на репродуктивните органи на всеки човек е измерение на личната му свобода и необратимият им саботаж, под формата на прекъсване на фалопиевите тръби или семенните канали, е право на всеки пълнолетен, вменяем индивид, за което никой друг не може да го държи отговорен. На запад за тази процедура, която се извършва с местна упойка, се чака с години. Правят се многократни психологически и физиологични оценки, а административната част е изключително сложна.
Всичко това се прави, за да може процедурата да се отлага максимално дълго, с надеждата пациентът да размисли. Но повечето хора приемат това като нарушение на правата им, като социална преграда и започват още по-силно и с по-голяма отдаденост да желаят да бъдат стерилизирани. Тези, които искат, рано или късно успяват.
Това е само едно по-скоро екстремно измерение на масова тенденция хората да отказват да оставят поколение, която изправя западния свят пред тежка демографска криза. Всяка пета от британските жени категорично отказва да има деца, докато преди 30 години на такова мнение е била едва всяка десета. При мъжете няма точна статистика, но се смята, че и при тях процентът е същия или по-висок. Тази статистика е приложима към повечето европейски държави, а колкото по на север се качваме, толкова по-изразена е тенденцията. В страните от източния блок явлението засега се наблюдава чувствително по-малко, но пък болшинството от младите семейства тук имат само по едно дете.
Към темата може да се подходи по два начина – като личен избор на малка група хора или като социална дилема, симптоматична за цяло едно поколение. Моето поколение. Аз ще избера втория подход, защото, както казах вече, няма да коментирам ничий личен избор, а ще се опитам да отговоря поне за себе си на въпроса:
Защо хората взимат това крайно и понякога необратимо решение?
Тъканта на развитите общества се променя. Семейните ценности окончателно девалвират и се превръщат в норма от миналия век. На много хора това вероятно няма да хареса, но фактите го показват. Гражданският брак се възприема като административна стъпка, дори пречка, а църковният се смята за ретроградно изкопаемо, което буди насмешка.
Динамиката на съвременния живот направи така, че младите хора бързо и окончателно се разделят със семействата си. Начинът, по които демократичните общества работят, не позволява на същите тези семейства (и слава Богу) да оказват познатия от миналото социален натиск върху индивида. Тоест, хората вече трудно могат да бъдат принуден да правят неща, които не искат.
Ако някой не иска да сключва брак или да има деца, обществото може единствено да го порицае, при това с половин уста, но не може агресивно да му налага решения. Хора, които доскоро имаха деца и сключваха брак без осъзнато желание, вече са свободни да не го правят, но и гласно да защитават решенията си.
Да, стигмата все още я има, но сегментацията на обществото ни прави така, че всеки чува и приема това, което иска. Трябва да се отбележи, че известна част от хората, които отказват да се възпроизвеждат, имат лични причини, които дори и най-големият пуритан и традиционалист не може да отхвърли с лека ръка. Става дума за наследствени заболявания, травматично детство, нисък социален статус, сексуална ориентация и т.н.
Също така пред младите жени има много повече възможности за кариерно развитие. Далеч съм от мисълта да придавам каквито и да е негативни нюанси на тази тенденция. Тя е единственият възможен път за развитие на всяко общество. От друга страна обаче, няма как да останем глухи за някои последици от това. Ерата, в която жените пишеха пред името си „домакиня“, е окончателно отминала.
Равенството между половете означава и равно поделяне на репродуктивната отговорност. И след като всички сме приели за даденост факта, че някои мъже са бащи само след 18 часа и през уикенда, така трябва да приемем, че все повече жени ще предпочетат да имат успешна кариера, за сметка на деца.
Многократно съм чувал как представители на по-старите поколения заявяват, че не приемат тези оправдания, защото те навремето можели да се справят и с работа, и с деца. Вероятно в това има някакви основания, но нима има по-развеждащо се поколение от това на родените през 60-те и 70-те? Пък и никой не може да застави хората днес да следват съветите от една друга епоха на едно проблематично в социален и политически план поколение.
Дотук всичко изглежда малко странно, но какво може да се направи, всеки е свободен да решава сам. Подготвяйки се по темата обаче, попаднах на едно доста интересно изказване, което гласеше горе-долу следното: „Ами това е пътят на еволюцията – след 100 години вероятно един от десет ще иска да има деца“. Освен малко надменна, струва ми се, тази прогноза няма да се окаже вярна. Като се има предвид, че земното население ще надхвърли 10 милиарда през 2050 г., прогнозата изглежда наивна, особено ако гледаме целия глобус, а не само нашия континент.
Тя изглежда и като заравяне на главата в пясъка – и не говоря само за горното изказване. Нима не е поне малко притеснително, че именно интелигентните представители на средната класа, там, където я има, правят този съзнателен избор – стерилизират се или отказват да имат деца?
Всички се раждаме с правото на личен избор и свободна воля, това включва и правото на егоистични решения. Мисля си обаче, че множеството лични решения имат силата да променят бъдещата действителност.
Питам се и друго. Напълно противоположна ли е свободата с отговорността, достатъчно хубаво ли е настоящето, че да платим за него с бъдещото си? И ако всеки се опита да отговори честно на този въпрос, няма ли да чуе как ледът се пропуква под краката му, както той пука под моите в момента?
