По стечение на обстоятелства преди доста време гледах два филма – единият добър, а другият лош. Намерението ми беше да пренебрегна лошия, да го забравя колкото се може по-бързо, а хубавия да гледам пак, защото той заслужава внимание и задълбочен прочит.
Така се случи обаче, че лошият спечели награда „Оскар“ за най-добър филм. Затова по принуда слагам шапката за високопарни ревюта и предлагам на вниманието ви „Убийството на свещения елен“ (Колин Фарел и Никол Кидман в главните роли под режисурата на Йоргос Лантимос) и „Формата на водата“ (група фигуранти под режисурата, уви, на Гийермо дел Торо).
Причината да мисля за двата филма успоредно е в това, те имат претенции за високо кино и формално разчитат на подобни сюжетни схеми. И двата са съвременни интерпретации на, нека да ги наречем, митологични наративи. „Убийството на свещения елен“ се полага върху и интерпретира мита за Ифигения, а „Формата на бозата“ блудства тематично с „Малката русалка“. Първият филм успява да си свърши работата, оправдава немалкото си претенции и предлага на зрителя нещо интересно, а вторият се проваля и потъва като секира в морето на посредствеността.
И двата филма разчитат на това зрителят да приеме една фикционална условност, без да я оспорва по силата на здравия разум, защото това би накарало и двата филма да се разпаднат. В „Убийството на свещения елен“ това е идеята че ако един грях е достатъчно голям, кръвнината за него може да се материализира под формата на проклятие над цяло семейство. В „Ела с мен под водата“ пък водеща е идеята, че има хора-риби и ако си с достатъчно чисто сърце и най-добре ням, можеш да се влюбиш в тях, да ги откраднеш от секретната лаборатория с помощта на добър руснак, да правиш секс с тях, а след това да ги пуснеш да си плуват на свобода.
„Хвани ме с пипалата“ има много проблеми и върху тях се изписаха толкова ревюта, че ми е неудобно да ги повтарям отново, затова ще се опитам да ги резюмирам в едно изречение: „Формата на халвата“ е лишена от каквато и да е оригиналност, политкоректна мелодрама, която с едната си перка краде филми, идея и атмосфера, а с другата ги захаросва в модерни псевдофеминистки клишета и доброта, а после ти ги набутва в устата докато не повърнеш.
След края си „Убийството на свещения елен“ остана няколко дни в съзнанието ми, мислех за него, за странната тема, за още по-странната игра и за неприятния край. Половин час преди края на „Сметката за водата“ копнеех да си извадя телефона, защото повече не исках да имам нищо общо с тоя холивудски напън за „арт“ филм. Отдавна не ми се беше налагало да гледам такъв парад на клишетата, наблъскани и притиснати толкова натясно, че от тях протича мас. И всички, които казват, че това било нарочно, било стил и опит да се създаде атмосфера, мога само да ги пратя да далдисват. Да, дел Торо има стил и точно той му пречеше да вземе „Оскар“, отказа се от него и веднага му дадоха два.
„Убийството на свещения елен“ си прави труда да постави зрителя в атмосфера, която, макар и плътна и поглъщаща, отказва да се държи приятелски с него. През по-голямата част от филма той не е в свои води. Затова допринасят чудесната игра (Фарел за пореден път доказва, че е много добър и подценяван заради няколко грешни решения актьор) и странните диалози, най-често поднасяни под формата на речитатив. Режисьорското решение повечето важни за сюжета моменти да не бъдат подробно мотивирани, нито разяснявани, пък прави филма едновременно труден и поглъщащ.
Йоргос Лантимос („Кучешки зъб“, 2009 и „Омарът“, 2015) заставя гледащия да се ориентира опипом, а в края на филма всеки зрител е в същото положение, в което е бил в началото – сам и объркан. За да направиш филм по мита за Ифигения, в който хирург е принуден да убие член на семейството си заради допусната преди време грешка, се иска смелост. Да хванеш за ушите Аквамен (най-голямото посмешище между супергероите), да го плеснеш в един момински дневник а-ла „Невероятната съдба на Амели Пулен“ (2001) , гарнирайки с атмосфера от „Деликатеси“ (1991) и безвкусни колажи от студената вода с надеждата, че ще ти метнат някои пробит „Оскар“ е меко казано жалко.
Е, Гийермо дел Торо успя – получи не един, а два „Оскара“. За филм и за режисура. Между другото, аз смятам, че ги заслужава, само че не за този филм, а за „Лабиринтът на фавна“ (2006), който за разлика от „Хората на махалата“ е изключително смислен филм. Всъщност „Пломбата на мухата“ според мен дължи всичките си малформации на комплекса за недооцененост именно на „Лабиринтът на фавна“, а наградите си на вече безвъзвратно девалвиралите и превърнали се трибуна за откровен популизъм Награди на академията, но това е тема на друг разговор.
А краят на този е следния – никога не гледайте „Формата на водата“, той не струва. В най-добрия случай изчакайте да го пуснат по телевизията някоя неделя от 16 часа и го гледайте от дивана, докато придремвате с едното око, защото друго не заслужава. Още днес обаче гледайте „Убийството на свещения елен“ и си представяйте свят, в който той е номиниран за „Оскар“. Гледайте и „Три билборда извън града“ и си представяйте свят, в който той печели „Оскар“ за най-добър филм.
