Започвам директно, защото нямам време за остроумни въведения – родителска организация (не зная една ли е, много ли са, НПО ли е, какво е) отново иска във всички стаи на яслите, детските градини и училищата да се сложат камери с цел превенция на агресията в училищата и по-добър родителски контрол. Събрани са 10 000 подписа и министерството е на път да клекне.
И понеже знам, че щом стане дума за образование и деца, всеки има мнение и компетенция, но и остра избирателна глухота, която му пречи да чува онези, които не са съгласни с него, не ми остава нищо друго, освен да си поговоря с училищната камера. Да я попитам наясно ли е в какво се забърква тя, която скоро може да бъде назначена на вечен пост в училища и градини?
Съзнаваш ли, камеро, че твоята бъдеща задача да действаш като превантивна мярка срещу агресията в училище те превръща в симптом, а не в решение? Чрез теб родителите окончателно признават, че не могат да възпитат децата си така, че да не си избиват зъбите в клас, затова им остава само непрестанно да ги наблюдават като в някакъв ужасен филм. Плашат ги с тебе като с бостанско плашило, без да си дават сметка, че записаната с камера агресия е точно толкова опасна, колкото и случилата се при закрити училищни врати. Че ти, камеро, все още нямаш упойваща стрела под обектива, с която да неутрализираш агресора, бил той ученик, учител или леля в стола. Така че няма да ти остава друго, освен да си безмълвен свидетел на чужди неуспехи.
Ти няма да си никаква превенция, но за сметка на това ще си инструмент за наказание. Поредното доказателство, че обществото ни не може и не иска да решава проблемите си ефективно, а го интересува единствено да наказва тези, които първичното му чувство за справедливост припознава като виновни. Ти ще гледаш, а след това то ще дърпа уши.
Симптом си и за нещо друго – за окончателно скъсаната връзка между учител и родител. Родителите вече не искат да говорят с учителите, не искат да питат дали се справя детето, не искат да знаят как е по математика и пее ли добре. Искат да видят черно на бяло – кой, какво, кога. „Защо“ обаче те никога няма да попитат, понеже отговорът на този въпрос може и да не им хареса. Днес родителите са достатъчно интелигентни, за да заучат фразата „ние ви плащаме заплатите“ и да поискат бакалската сметка за това под формата на видеозапис. Кога обаче успяха да се измият ръцете от отговорността на това да си родител – да учиш, възпитаваш и обичаш?
Като невинни жертви на живота, който им се наложи да изживеят, родителите знаят, че само парите са важни, затова са готови и сами да платят камерите. За тях контролът и редът са по-важни от личното пространство и свободата. Затова гледат на образованието като на стока, която им се полага (ако може безплатно), и искат да упражняват правата си на потребители – употреба, рекламация и замяна. Забравят явно, че голяма част от тях са в сърцето на сивата икономика, на лошото общество и кофти решенията, причинили ниското ниво на обществените услуги, живота и културата в страната. Където точно трябва да се забучи камера, за да стане това ясно?
Те, моя едноока блюстителко на реда и дисциплината, не успяват да проумеят и това, че не съществува феномен „агресия в училище“, има само агресия в живота. Че каквито са децата вкъщи, такива ще са те и в училище. И тук въоръжаващите се с камери родителите ще кажат, че техните деца са си добри, но чуждите – лоши, затова ти повече тях да гледаш. Така ти, камеро, без да искаш, ставаш и още един симптом – доказваш, че живеем в общество, което е загубило вярата в себе си.
Същите тези родителите биха сложили камери и в стаята на колегата си, на балкона на съседа си, в колата на приятелите си, в спалнята на жена си. Обаче ти, камеро, също като децата снимаш, но и отразяваш – в лъскавия ти обектив наблюдателите виждат себе си и си припомнят, че те също са склонни към агресия; че понякога в квартала карат на 2 ракии; че си носят бухалка в колата, за да се пазят от идиотите по пътя; че те също са склонни да си приписват чуждите заслуги и да преспиват с чужди съпруги и съпрузи; че обичат да бягат от работа; че ако могат, няма да си платят данъците; че по принцип са против корупцията, но не и против 20 лева на шапкаря и бонбони на жената в общината.
Не мислят и за това, камеро, че както са тръгнали да те монтират на стената на училищната стая, така могат да сложат и по един дрегер на входа, за да видим колко от „колегите“ им родители си взимат децата от втора смяна с блеснал поглед. Но това си е тяхна работа, нали, в частното камери няма да слагаме, само в държавната нива са нужни те.
Обаче ти, камеро, си рожба не само на родителите, а и на образователната ни система. Ти си идеалният уред, чрез който тя ще продължи да прави това, което прави – да симулира дейност за пред камерите, но без звук и смисъл по същество. Поне докато продължаваме да се ползваме от услугите на образование, измислено в средата на миналия век, ще продължаваме да получаваме резултати, които са непригодни за този.
Нека за миг приемем, че твоето респектиращо присъствие утре сбъдне родителските мечти и изкорени завинаги насилието в училище. Какво ще хване тогава обективът ти? Ще хване ненужен спомен от една остаряла, архаична образователна система, създадена да произвежда серийно работници, а не личности – без творческа мисъл, без грижа за техните индивидуалности и заложби. Система, която ти казва „учи 1“, „учи 2“, „учи 3“, нищо, че 2 и 3 никога няма да ги приложиш.
Ще заснемеш образователна система, която вече се намира в епохата на глобални комуникации и сътрудничество чрез дигитални технологии – но все още забранява да се говори в час и да се подсказва по време на контролно. Която събира телефоните на входа, вместо да влезе вътре в тях и да преподава оттам, за да се промени така, че именно по време на час и най-вече при контролно, тоест по време стрес, да учи на сътрудничество и работа в екип. Система, която в епохата на безкрайната информация кара петокласници да учат уроци наизуст в петък, за да могат да ги забравят в събота, както ги забравяхме ние, вместо да им покаже как да търсят информация и как да отсяват истината от лъжата.
Ти, камеро, ще си последният отчаян опит българското училище (тази малка подготвителна казарма за хора, които за щастие никога няма да идат в истинска, нито в някогашното общество-казарма) поне за малко да запази трите редици от чинове и наведени глави, записващи всичко, което им се диктува, за да са спокойни родителите, че децата им се учат и възпитават добре в училище. Пък после вкъщи, където няма камери – кеф ти компютър, кеф ти екшъни, кеф ти порно.
Накрая искам да те питам, камеро, защо не беше и ти вчера с мен в магазина, за да запишеш това, което видях? Как едно малко момченце със сива шапка бута количката зад баща си на бирения щанд и без да иска го блъска с нея в краката. Антената ти щеше да настръхне от попръжните, които отнесе момченцето. А магазинът беше пълен и с камери, и с други татковци, но никой не поиска да изгледа записа отново, защото знаеше, че на него ще види обърнатия си гръб.
