„Властта на безвластните” е едно от основните произведения на Вацлав Хавел, в България познато още като „Силата на безсилните”. Есето, което е прекалено амбициозно за да бъде само есе, е замислено първоначално като политически манифест, както проличава от самото начало на книгата: „Един призрак броди из Източна Европа, призракът на дисидентството…“, което е иронична парафраза на Комунистическия манифест.
Книгата е написана през октомври 1978 г. на Храдечек (вилата на Вацав Хавел) и анализира тогаващния политически режим, дисидентството и идеите за възможна реализация на „Харта 77„.
В началото авторът описва новото явление „дисидентство“, което характеризира като политическа активност на групи, които се опитват да упражняват политическо влияние в посттоталитарното общество без да имат желание да участват във властта. От тази идея идва и наименованието на книгата. Хавел нарича тогавашните източноевропейски режими „посттоталитарни”, с което ги разграничава от известните по онова време твърди диктатури.
Срещу обществената система на лъжата Хавел противопоставя „живота в истина“, определяйки понятието като критерий за възможна политическа програма, но без амбицията за власт. Той е убеден, че обновяването на свободното общество не може да означава само завръщане в миналото, а „трябва да произлиза от човека, от човешката същност“, че основата на реконструкцията е „отношението към самия себе си, към другите хора и към универсума“.
В есето Хавел използва пример с продавач на зеленчуци, който слага в своята витрина лозунг: „Пролетарии от всички страни, обединявайте се“ – лозунг, който няма никакво значение за него и е знак само и единствено на неговата приспособимост и лоялност към режима. Авторът се връща към този пример по-нататък в книгата и показва конфликта между „интенциите на живота“ и „интенцията на системата“, особено за влиянието на нейната идеология като средство, чрез което обществото се самоподдържа в тоталитаризъм.
Хавел се замисля и върху характера на възможната опозиция и смисъла на понятието „дисидент“ и то върху примера на „Харта 77“. Той споменава възможността за „независим обществен живот“ или „обществена самозащита“, както ги формулира полският „Комитет за обществена самозащита“ (Komitet Samoobrony Społecznej).
Новата политическа програма според Хавел е значима с това, че се защитава, което значително я отличава от традиционното понятие за политиката, било то правителствена или опозиционна. Защитата в целият източен блок се води върху легална основа, което е съществено за нея. Опитва се да защитава преди всичко човешките и граждански права.
В творбата е цитирана концепцията на „паралелните структури“ на хартиста Вацлав Бенда. Хавел я развива не само за областта на политиката, която трябва да бъде променена, но и за цялата техническа цивилизация, която се е озовала в криза. Последните пасажи на книгата са посветени на моралната реконструкция на обществото, екологичното движение и позитивната програма на самоуправляващите се дисидентски групи.
Текстът по-долу е откъс от книгата „Властта на безвластните“, издадена по съвместна инициатива на „Софийски дискусионен форум“ и издателство „Black Flamingo“. Превод от чешки – Мартин Младенов.
„Човек е и може да бъде отчуждаван от самия себе си само защото в него има какво да бъде отчуждено; пространството за неговото насилване е неговото автентично съществуване. „Животът в истина“ е вплетен в самата структура на „живота в лъжа“ като негова подтисната алтернатива, като онази автентична интенция, на която „животът в лъжа“ дава неавтентичен отговор. Само на този фон „животът в лъжа“ има смисъл, та нали съществува заради него: със своята „алибистична“ фалшива основаност върху „човешкия порядък“, все пак не отговаря на нищо друго освен на човешката устременост към истината.
Оказва се, че под привидността на „живота в лъжа“ дреме скритата сфера на истинските интенции на живота, неговата „скрита отвореност“ към истината.
Изключителната, експлозивна и непредсказуема политическа сила на „животът в истина“ се корени във факта, че откритото „живеене в истина“ има свой, макар и невидим, но от друга страна вездесъщ, съюзник: тази „скрита сфера“. Тъкмо от нея израства, нея интригува, в нея намира разбиране. Там е пространството за неговото потенциално споделяне. Това пространство обаче е скрито и поради тази причина много опасно от властова гледна точка: сложните движения, които протичат в него, протичат в сянка – в момента, в който достигнат финалната си фаза или намерят проявление „на светло“ във вид на различни изненадващи сътресения, е вече късно, за да бъдат изличени по обичайния начин. Така те предизвикват ситуации, пред които обществената власт стои винаги отново безпомощна, те винаги отново всяват в нея паника и я карат да реагира неадекватно.
Изглежда основата на онова, което би могло в най-широкия смисъл на думата да разбираме като „опозиция“ в посттоталитарната система, е „животът в истина“. Конфронтацията на тази „опозиционна сила“ с дадената власт обаче има, което е очевидно, коренно различна форма в сравнение с отвореното общество или с „класическата“ диктатура. Първоначално изобщо не става дума за конфронтация на нивото на фактическата, институционализирана и количествено определена власт, която се крепи върху едни или други преки властови инструменти, а на съвсем различно ниво: на нивото на човешкото съзнание и съвест, на екзистенциално ниво. Не можем да отчитаме радиуса на действие на тази особена сила според броя симпатизанти, избиратели или войници, защото тя се разпростира в „петата колона“ на общественото съзнание, в скритите интенции на живота, подтиснатата жажда на човека за собствено достойнство и за реализиране на елементарните му права, в преследването на същинските му социални и политически интереси. Следователно става дума за сила или за власт, която не е скрита в силата на някоя ограничена социална или политическа група, а преди всичко в силата на потенциала, който се крие в цялото общество, включително и във всичките му властови структури. Тази сила следователно не разчита на никакви собствени войници, а, ако мога така да се изразя, на „войниците на своя враг“, тоест на всички, които живеят в лъжа и във всеки момент могат (поне теоретично) да бъдат шокирани от силата на истината (или поне от инстинкт за властово самосъхранение да се адаптират към тази истина). Става дума за един вид бактериологично оръжие, с което може – когато назреят условията дотам – един цивилен да разоръжи цяла дивизия. Тази сила не участва в пряко съревнование за власт, но влияе върху неизясненото властово пространство на човешкото битие. Скритите движения, които предизвиква там, могат (трудно е предварително да отгатнем кога, къде, как и в какъв мащаб) да се превърнат в нещо видимо: в реално политическо действие или събитие, в обществено движение, във внезапно избухване на гражданско недоволство, в остър конфликт във вътрешността на до момента наглед монолитната властова структура или просто в неудържима промяна на обществения и духовен климат. И защото всички истински проблеми и кризисни ситуации са скрити под дебелата стряха на лъжата, никога не е съвсем ясно кога ще падне онази пословична капка, с която ще прелее чашата, и какво ще представлява тази капка. Поради това обществената власт превантивно и почти по рефлекс наказва всеки, дори и най-скромния опит за „живот в истината“.
Защо бе изгонен от своята родина Солженицин? Със сигурност не като единица фактическа власт. Значи не е защото някой представител на режима се е чувствал застрашен, че Солженицин ще седне на неговото място; неговото изгонване бе нещо друго: отчаян опит да бъде запушен този страшен извор на истина, истина, за която никой не можеше да отгатне предварително какви промени може да предизвика в съзнанието на обществото и до какви политически сътресения могат да доведат тези промени в даден момент. Посттоталитарната система е действала по типичния за нея начин: предпазила е интегритета на света на „сънищата“, за да предпази себе си.
Стряхата на „живота в лъжа“ е от странна материя: докато херметично покрива цялото общество, изглежда, че е от камък, обаче в момента, в който някой я пробие на едно място, когато един човек възкликне „Кралят е гол!“, когато един играч наруши правилата на играта и я разкрие по този начин като игра, изведнъж всичко се явява в друга светлина и цялата стряха създава друго впечатление, че е от хартия и ще започне неудържимо да се къса и разпада.
Като говоря за „живота в истина“, естествено нямам предвид само понятийно осмислените му форми, например някакъв протест или писмо, което ще напише група интелектуалци. Може да бъде всичко, с което даден човек или група се възпротивява срещу своето манипулиране: от писмо на интелектуалци чак до работническа стачка, от рок концерт чак до студентска демонстрация, от отказа за участие в избирателната комедия през отворена реч на някой официален конгрес чак например до гладна стачка. Ако посттоталитарната система потиска интенциите на живота комплексно и е основана върху върху комплексната манипулация на всички житейски проявления, то същевременно е и непряко застрашена чрез всяка свободна житейска проява, следователно дори и от такава проява, на която в други обществени условия никой не би се сетил да приписва потенциално, а какво остава за взривоопасно политическо значение.
Пражката пролет често се интерпретира като сблъсък на две групи на нивото на политическата власт: на тези, които са искали да запазят системата такава, каквато e била, и тези, които са искали да я реформират. Същевременно обаче често се забравя, че този сблъсък е бил само финално действие и неизбежен резултат на една дълга драма, разиграваща се предимно и първоначално в областта на духа и съвестта на обществото. И че някъде в началото на тази драма са били индивидите, които са успели и в най-лошата епоха да живеят в истина. Тези хора не са разполагали с фактическа власт и не са претендирали за нея; пространството на техния „живот в истина“ дори не е било необходимо да бъде това на политическото мислене. Може да са били и поети, художници, музиканти. И изобщо не е било необходимо да са творящи хора, имало е обикновени граждани, които са успели да запазят своето човешко достойнство. Естествено днес трудно можем да разследваме кога и по какви скрити и криволичещи пътечки тази или онази истинна постъпка или позиция са влияли върху определени среди и как постепенно вирусът на истината се разпространил в тъканта на „живота в лъжа“ и започнал да я разяжда. Едно нещо изглежда ясно: опитът за политическа реформа не беше причината за събуждането на обществото, а негово крайно следствие.“
Книгата на Вацлав Хавел „Властта на безвластните“ ще бъде представена на 27 ноември от 18.00 ч. в Галерия „Академия“, Национална художествена академия.
