Сирийският народ днес е сирак. Родителите са разведени, бащата е деспот, налагащ детето си всеки ден със сваления си колан. Понякога ударите оставят следи по лицето и тялото на детето. Синини, които с години са крити, за да не стане скандал.
За детето дните минаваха в апатия и липса на мечти. Ако те съществуваха, то бяха свързани с бита – по-хубава работа, по-хубава къща, ако може и добър спътник в живота. Детето имаше нужди, но никой не се интересуваше от тях. Плачът му представляваше нежелан шум за съседските уши. Идваха ли гости, детето се преструваше на весело, макар усмивката да беше тъжна, а погледът – лишен от живот. Гостите не забелязваха знаците. Те бяха щастливи, радваха се на добрата храна на майката и снобския смях на бащата. Детето беше просто притурка, най-долу в дневния ред.
Годините минаваха. Детето порасна и започна да забелязва колко опустошено детство е имало. Младежът виждаше семейството си като символ на цялото общество – жестоко, апатично. Младежът не искаше и не можеше да се съгласи с реалността. Усещаше ударите на баща си, но не смееше да говори. Когато беше в класната стая на училището си, виждаше, че приятелите му са в същото положение като него – идваха и си отиваха със синини по тялото, без да смеят да споделят с учителите си. Не че преподавателите не забелязваха нередностите – но им беше все едно, не искаха да се забъркват. Дълбоко в себе си вярваха, че детето трябва да бъде вкарвано в правия път от малко. Да бъде унижавано, ако се наложи, но да бъде възпитано в строгите закони на живота.
Обществото предлагаше единствено липса на алтернативи. Да бъдеш продавач, автомонтьор, водопроводчик или най-много учител – това бяха пътищата пред подрастващите младежи. Ако искаха да бъдат нещо повече, трябваше да продадат душата си на алчните чиновници. Те бяха символите на загнилата държавност: нечестни, корумпирани, перверзни. Младежите бяха длъжни да се съобразят с реалността или да усетят колана на бащите си. Дори самотните усмивки и хубавите моменти изчезваха, както росата се изпарява под силата на слънчевите лъчи. Ежедневието минаваше в ходене на училище, където пропагандата убиваше желанието за задаване на въпроси, а наместо хора, по чиновете седяха роботи.
От училището – вкъщи, където дневните проблеми не намираха обяснение. Улицата бе единствена, която подканваше съблазнително. Там младежите намираха утеха от измамната лъскава реалност. Майките нямат значение за системата – те са нещастни жени, успокояващи хлипанията и бършещи сълзите.
Законът беше за парите и дебелите папки.
Справедливостта беше за онези, които могат да си я позволят.
Бъдещето беше за онези, които могат да избягат.
Мечтите бяха продукт, който се продаваше само в луксозните магазини.
В биенето, малтретирането, в жестокостта на нанасянето на последователните удари с колан върху безпомощното тяло на детето бащата виждаше утеха за собствените си неуспехи. Майката не можеше да каже нищо, защото самата тя беше жертва на насилието. Помнеше времето, в което можеше да се обърне за помощ, но то сякаш беше обвито в мъгла. Понякога ѝ се струваше, че сънува отминалото съществуване на онези стари дни. Но споменът бе по-силен и тя беше убедена, че някой ден отново ще може да се усмихне.
А годините минаваха. Детето се превърна в младеж. Младежът не можеше да търпи несправедливостта. Гърбът от последния бой го болеше. Въпреки страданието, стисна зъби. Ръката му спря поредното замахване с колана. Последва изправяне, продължаваше да стиска зъби. Бащата седеше безмълвно, застинал така, както бе замахнал. Ръката на младежа продължи да стиска тази на баща си, докато не почервеня. И тогава изкрещя. Вик на отчаяние, гняв. Сдържан с години. Младежът продължаваше да крещи, бутайки назад невярващия си баща. Към улицата. Където други младежи се показаха на прозорците си, ставайки свидетели на изпълнението на техните надежди. Младежът буташе и буташе, озверял и гневен.
“Стига!”
“Стига!”
“Стига!”
Сетне замлъкна.
Младежът се беше изправил срещу баща си. След години на побой, синини, унижение. Бащата не можеше вече да продължи своята диктатура. Някъде отзад, от съседен блок, друг гневен вик прониза настъпилата тишина. След него още един, и още един, и още един. Връщане назад няма.
Текст: Руслан Трад. Фотографии: Джауад ал Рифай, Хади ал Абдала.
