С откровенията в романа „Позитивно“ Тошка Иванова си спечели не само много почитатели, но и бе приета радушно в родната литературна среда.
Новото предизвикателство, в което се впуска този път авторката, е книгата с кратки разкази „По колко пъти на ден умираме“. Преди утрешната премиера на творбата се срещаме с Тошка, за да ни разкаже за нея.
„Позитивно“ беше за преживяванията ти, свързани с болестта хепатит С. В новата ти книга засяга ли се отново тази тема?
По-скоро не, но темата за смъртта я има и тук, явно продължава да ме вълнува.
Как се чувстваш във формата на краткия разказ?
Доста уютно. Имаше една такава мисъл – че да пишеш разказ е като да имаш любовна авантюра, а да напишеш роман е като да сключиш брак. Много ми пасва.
Към каква публика е насочена книгата?
Не съм мислила за конкретна публика, когато съм събирала разказите в сборника. Доста са различни. Има такива, които биха се харесали на едни читатели и биха отблъснали други, и обратното. Май основният ми критерий е бил да включа неща, които самата аз бих чела.
Какво е нужно да притежава един разказ, за да „хване” читателя?
Читателите са много различни, всеки търси и намира своето нещо в книгата, която чете. За мен поне критерият е разказът да вълнува, по какъвто и да било начин. Ако те оставя безразличен, значи просто си си загубил времето.
Обичаш ли неочакваните краища?
Май е очевидно. Изкушена съм от това да изненадвам и провокирам, признавам. Вероятно причината е, че самата аз обичам непредвидими истории. Пък и животът ги обича.
Какво би казала на всички, които се плашат от реализма в текстовете ти?
Да спрат да ги четат и да вземат книга, която им дава нещото, от което имат нужда. Четенето е и трябва да бъде доброволно начинание. Времето ни е твърде ограничено, за да го отделяме за неща, които не са за нас.
Готов ли е целият разказ в съзнанието ти, преди да го напишеш или всичко при теб се случва в момента на написване?
Не. В най-добрия случай имам някаква най-обща идея или мисъл, която искам да извадя от себе си на хартия. И разбирам какво се случва, докато пиша. Иначе би ми било ужасно скучно.
Доколко истински са историите в книгата?
Има няколко, които са базирани на реални събития. Мисля, че се разбира кои (на една от историите си е и написано). Но всички са преживени, което ги прави лични.
Разкази на надеждата или на безнадеждието би ги нарекла?
Иска ми се да вярвам, че са разкази на надеждата. Поне такава е била вътрешната ми необходимост, когато съм ги писала. Но надежда в човечността, не в спасението. Има разлика между това да нямаш надежда за спасение и да продължаваш да живееш, и това да си безнадежден. Митът за Сизиф безнадежден ли е или тъкмо обратното? Вероятно е въпрос на гледна точка.
Текстовете са писани в дълъг период от 20 години, в каква посока се промени като писане през това време?
Трудно ми е да кажа. Много вярвам, че историите идват със своя глас и стил, с който трябва да бъдат разказани. Това е и начинът, по който ги пиша. Може би съм станала по-приемаща с годините. Може би сега повече опитвам да разбера и да съ-преживея.
Редактор на книгата е проф. Миглена Николчина, как се сработи с нея?
Процесът по редакцията беше лек и изключително полезен за мен. Не е имало драстични промени, по-скоро езикови коментари, които ми бяха от голяма помощ. Имаше неща, за които се чувствах несигурна и питах за съвет – примерно за заглавието на сборника. Проф. Николчина ме посъветва да оставя работния вариант, което и направих.
И накрая няма как да не те попитам – по колко пъти на ден умираме?
Нямам представа. Въпросите в сборника май са повече от отговорите. Но то си е нормално – нещата, които знам, са в пъти по-малко от тези, които не са ми ясни.
Разказ от книгата на Тошка Иванова може да прочетете и в рубриката ни „Бинстори„.
