Реших се на срещата с Георги Богданов с ясното съзнание, че той представлява една група хора (доста голяма, между другото), която в последно време има противоречив обществен образ. Богданов е ловец, при това ловец далеч над средното ниво – ловувал е на всички континенти. Mоже да се похвали с палитра от трофеи, която се простира от диво прасе, през всички видове антилопи, големи котки, та чак до бизон, слон и морж. Богданов е превърнал почти един цял апартамент в ловен музей. Веднага щом прекрачихме прага му, разбрахме, че нещата са сериозни и тук става дума за професионалист.
За разлика от повечето ловци, той е и човек на словото. Освен доста успешната си кариера на юрист, Георги Богданов е автор и на две книги, в които разказва за ловните си преживявания. В тях дори му остава време да вплете и социална и политическа есеистика.
Причината да се срещна с него беше надеждата ми, че в разговора ще успея да разбера какво кара човек да ловува в 21 век, но и защо, казвам го без притеснение, образът на ловеца в нашето уж изтънчено до прозрачност общество е толкова сатанизиран.
Oще от самото начало става ясно, че Георги Богданов възприема себе си като ловец по рождение, а не като човек, станал такъв вследствие на някакво увлечение или мода. Израснал в семейство, в което всички мъже са били и са ловци, той смята това занимание за органична част от живота.
Най-ранният му ловен спомен е свързан с кучето Ганчо, което редовно само излизало от двора на тогавашната им къща, за да гони зайци. През една зимна вечер бащата на Георги взел сина си на ръце, извел го пред къщата, посочил към притъмнелия балкан, от който ехтял само един монотонен кучешки лай, и му казал: „Чуй, Ганчо гони“. Всъщност, през целия ни разговор се прокрадваше именно тази нишка – че няма нищо по-естествено от това да ловуваш, защото такава е човешката природа.
За Богданов ловът е хиляди неща, но преди всичко е начин на живот. Ловът е ритуал, но и индустрия и бизнес. Много пари има в оръжията, дрехите, ловните изложения, но и в организирания ловен туризъм, както неколкократно заявява ловецът. Съгласява се с мен, когато допускам, че тази комерсиализация може да е една от причините за негативния образ на лова, но не пропуска да напомни и аристократичната му страна, както и че това е било любимото занимание на кралете. Дава си сметка обаче и че за някои ловци е и способ да преживяват и не го одобрява. От всички ритуали на тази древна човешка дейност обаче Богданов е най-привързан към неговото начало, „разстановката на силите“, както го нарича той, защото именно в това най-ясно личи колективният дух на лова.
Питам го дали си дава сметка, че за огромна част от хората ловът обаче е и ненужна жестокост. Естествено, това не е изненада за него и той бързо ми отвръща – в лова не само, че няма ненужна жестокост, а тъкмо напротив – той е високо морална дейност. Освен това е и законово регулирана, „закрепена“ – както се изразява той, служейки си с юридически жаргон, а моралът винаги е въплътен в закона. Затова да твърдим, че ловът е ненужна жестокост според него е същото като да заявяваме, че рисуването на картини с голи женски тела е ненужен фетишизъм.
Каква е тогава философията на лова, щом не жестокостта е водеща, питам го. „Обичай природата и дивите животни“ – ми отговаря той и подпълва, че това е процес на планово използване на природен ресурс. След това казва нещо, което не чувам за първи път от ловец – в гората няма нито един еколог, защото те обикновено са на жълтите павета, за да постигнат определен целен от тях икономически или политически резултат. Прави му впечатление и че ловците никога не говорят против еколозите, но в същото време непрестранно чува атаки срещу ловците от тях.
Питам го дали тук роля не играе публичният образ на ловците, според който те непрестанно убиват беззащитни животни. Според него тази представа се насажда от най-ранна възраст още с анимационните филмчета. Парадоксално за него е, че в тях ловецът обикновено е лошият, а всички животни са добри. Пита се обаче колко хора биха оставили детето си в една стая с кобра или хипопотам, например, който далеч не е розов сладур, който се плиска в езерце – а е огромно, умно и изключително агресивно диво животно. Въпреки че хипопотамът рядко убива целенасочено, а го прави по инстинкт и най-често когато човекът е застанал между него и водата, това не му пречи да е един от най-големите убийци на Африка.
Насочвам разговора към непосредствения момент преди изстрела и го питам какво минава през съзнанието му тогава. „Да направя това, което искам“ – отвръща ми простичко той и допълва, че в тези мигове за ловеца светът спира да съществува, това прави лова „изключващо“ занимание. От древността до вчера, продължава Богданов, е имало богини на лова, както е имало богове на моретата, любовта и слънцето. При монотеистични религии единственият Бог въплъщава и лова. Най-красивите статуи в античната скулптура са на богините на лова.
Аз обаче отново отказвам да му позволя да поведе разговора към романтичната страна и го питам направо – какво казва на онези хора, които обявяват ловците за страхливци, които се крият зад високотехнологичните си оръжия? Отвръща ми, че той не обвинява същите тези хора за това, че не се покриват с листо, вместо да носят дрехи. Освен това, заявява той, съвременните лъкове имат общо с тези на нашите предци, колкото и неговата пушка. Според него е много по-хуманно да убиеш едно животно внезапно, да умре то веднага, а не да го надупчиш със стрели и то да умира в продължение на часове, а понякога и на дни.
Историята на човечеството е разказ за прекъснатото развитие и заради това той не обвинява никого, че не живее като в праисторическата епоха. Дори и това с равния шанс за дивеча не било особено вярно, защото той и човекът не са поставени в равностойно положение. Силата на животното, неговото зрение, слух и обоняние, бързината му – те нямат нищо общо с това, което човекът притежава. Затова, казва Богданов, ловецът, разбирайки, че е много несъвършен в сравнение с дивеча, е създал инструменти, с които сравнително хуманно и сигурно да го надвива. Тук според него става дума и за оцеляване, защото срещу слон с лък от онова време, за което ни се иска да говорим, не може да се излезе.
Мимоходом разказва и за това, че след острела на слон човек се чувства като в безтегловност. Случвало се е да му звънят приятели чак от Зимбабве непосредствено след лов на слон, които буквално да не могат да говорят от вълнение. Вероятно това се дължи на факта, че слонът е най-голямото и най-умното животно на сушата. На въпроса ми дали така няма да останем без слонове, той отговаря така: „Ако някога останем без тях, това няма да е заради лова, а защото човекът непрестанно изяжда територията им, а и заради бракониерите“.
Още много интересни теми засегна Георги Богданов по време на нашия разговор. Тях можете да чуете и видите във видеото по-горе или в канала ни в Ю Тюб.
Накрая, след като разговорът ни официално приключи, той предложи да пусне на оператора Илиян Ружин кратък, но много натуралистичен ловен филм, в който ловецът Марк Съливан отстрелва огромен носорог от няколко метра. Претекстът беше, че иска да му покаже как се снимат тези неща. Сякаш обаче целеше и нещо друго – в края на разговора да не покаже, че ловът въпреки всичко си остава първично и кърваво начинание, което не е за всеки. За мен поне със сигурност не е, защото въпреки че подобно на Георги Богданов, всички мъже по бащина линия в моето семейство са ловци, аз никога не съм чувствал ловна страст.
Следващата ловна дестинацията на Георги Богданов е Южна Африка. Всеки сам решава дали ще му пожелае „наслука“, или ще стиска палци излетът да се провали. За себе обаче аз съм сигурен в едно – ако се случи да се загубя през нощта в гората, предпочитам да съм в компанията на ловец, а не на „еколог“ от жълтите павета.
