Вече ви разказахме за Здравко Григоров и Ангел Хаджийски от сдружение „Позор“. Те са хората, които стоят зад вече добре познатите ни кинофестивали „Северно сияние“ и Sofia MENAR Film Festival.
Този път обаче с тях ще говорим за един друг техен проект – започващият днес Sofia Biting Docs. Покрай него Здравко и Ангел споделят какви са тенденциите в жанра на документалното кино.
Хапят ли съвременните документални филми? Кои са темите, които най-често вълнуват режисьорите?
Голяма част от тези, които ще покажем на фестивала Sofia Biting Docs, хапят. Някои много силно, направо разкъсвайки плътта, други – съвсем деликатно. Филми като чешките „Пожелай ме, ако можеш” и „Деца в чата” няма да оставят никого безразличен.
Първият засяга проблемите на хората в неравностойно положение и конкретно липсата на интимен партньор и предразсъдъците, които хората имат към един човек в инвалидна количка, когато става въпрос за интимен контакт.
„Деца в чата” пък показва колко занижен е контролът от страна на родителите спрямо децата им, как малките прекарват часове наред в забранени сайтове без възрастните да имат и най-малка представа за това.
Има и филми като „Минимализъм: филм за важните неща”, които деликатно ни вменяват вина за консуматорското ни съществуване и постоянното ни обграждане с непотребни вещи.
Или пък филмът „Свободен час”, който светва една червена лампичка и алармира, че нещо в днешното образование не е както трябва. Че не може училищната ни система да не се променя десетилетия наред.
По този повод ще направим и две дискусии с Общността за демократично образование, откъдето ще предложат алтернативни начини за обучение, приложими и у нас.
Как правите селекцията на фестивала? От колко филма избрахте представените на фестивала? Кое ви кара да се спрете на даден филм?
През цялата година гледаме филмите, които участват на големите фестивали. Имаме открита платформа, където режисьори от цял свят изпращат филмите си за участие в нашия фестивал. От миналото издание на Sofia Biting Docs решихме, че селекцията ни не трябва да надвишава 15 заглавия, защото това е оптималният обем, който можем да представим адекватно на зрителите.
Затова въпреки големия избор от над 500 заглавия, ние успяхме да се ограничим до тази бройка. Стремим се да показваме филми, които ще привлекат вниманието на зрителите и ще ги накарат да се замислят след като са ги изгледали.
С годините се убедихме, че не е достатъчно на нас да ни хареса даден филм, за да го покажем на българската публика. Затова вече гледаме доста по-мащабно на заглавията, които избираме.
Има ли разлика между публиката на фестивалите с игрално кино, които организирате и тази на Sofia Biting Docs?
Има, най-вече в количеството зрители. Най-големият ни фестивал – MENAR, има своята вярна публика и там може много повече да експериментираме със заглавията.
Докато зрителите, които се интересуват от документално кино, са много по-малко и трябва да търсим точните филми, които ще ги привлекат в салоните.
Като цяло голяма част от хората не са склонни да ходят на кино, за да гледат документални филми.
Филмът „Култ“ открива фестивала, разкажете ми малко повече за тази мащабна продукция. Защо е важно да гледаме този филм?
„Култ” е филм за всички сетива. Гледаш и се наслаждаваш на неспирните пейзажи от целия свят, слушаш и потъваш в музиката и звуците на планетата, усещаш аромата на вкусните храни от екрана и смрадта на боклука, който е неразделна част от нашето ежедневие.
„Култ” представя ритуалите по света, традициите на народите, доброто и лошото, което ни заобикаля.
В програмата не липсват и филми, свързани със здравословното хранене. Може ли един филм да промени мисленето ни по отношение на храненето?
„Не ми бъркай в здравето” е от онези документални филми, които хапят и плюят месото, защото според авторите му, месото ни вреди, разболява ни, убива ни.
Филмът категорично въздейства върху зрителите – без значение дали поражда страх – заради начина, по който се храним и хилядите непозволени съставки, които се крият в хранителните продукти, отвращение – заради безцеремонното избиване на животни, или пък раздразнение – заради нахалството на група вегетарианци, които искат да те накарат и ти да станеш като тях.
Кои български документални филми ще участват в събитието? Според вашите наблюдения в каква посока върви този жанр в страната ни?
Тази година в програмата има три български филма: „Скъпоценният камък” на Николай Стефанов и Ралица Големанова, „Писма от бъдещето” на Десислава Томбушева и „Чергодейки” на Елена Стойчева.
Първият показва изграждането на първата будистка ступа край София. Николай и Ралица ще поговорят със зрителите за трудностите, които са имали при реализирането на този проект, както и ще разкажат за пътуването си до Непал и Индия покрай снимането на филма.
„Писма от бъдещето” е биографичен филм за големия български композитор проф. Виктор Чучков, който навърши 70 години и филмът отбелязва тази негова годишнина.
„Чергодейки” пък ни отвежда в Родопите, в село Дряново, където създателката на филма Елена Стойчева заедно с група баби сглобяват стар стан и започват да тъкат родопски черги.
Всеки един от филмите ще бъде представен от авторите си и ни се иска специално за българските премиери зрителите да са много.
Българското документално кино се е доказало по световните екрани и дано намира все повече зрители и у нас.
Филмът, който лично на вас ви е на сърце и препоръчвате на зрителите?
Два са филмите, които бихме препоръчали, не защото са по-добри от другите, а защото може да останат незабелязани – „Пожелай ме, ако можеш”, защото е от онези силни, въздействащи истории, които трябва да гледат от колкото се може повече хора.
Другият е „Испания за един ден”, който ще има една-единствена прожекция на 7-ми октомври в Дома на киното, защото в рамките на час и половина на екрана са душата и чувствата на темпераментните испанци – истински, празнуващи и ридаещи.
