Да пречупиш вечното произведение на Мери Шели „Франкенщайн. Или новият Прометей“ така, че то да се побере на театрална сцена не е никак лека задача. Въпреки това режисьорът Стайко Мурджев се нагърбва с нея на голяма сцена в театър „София“ (премиерата се състоя на 27.09.) Драматизацията е на Ник Диър (в превод на Татяна Иванова) и стана доста популярната, след като Дани Бойл я постави с голям успех в Лондон.
Постановката постига своите цели с различен успех. Преди всичко сценографията (дело на Марина Райчинова) е много добра и разчита на находчиви пространствени и технически идеи, които придават голяма динамика и усещане за вертикална и хоризонтална дълбочина на сцената.
Следващото достойнство на постановката е пряко свързано с новаторката сценография – случващото се на сцената има завидна пластичност. Въпреки не особено големия актьорски състав, действието се случва из цялата сцена със сериозна динамика. Запомнящо се е физическото присъствие на Калин Врачански – и като хореография (дело на Станислав Генадиев и Виолета Витанова), и като телесно претворяване на персонажа. Врачански и Росен Белов (в ролята на Виктор Франкенщайн), които си партнират в най-динамичните епизоди от спектакъла, изненадват приятно с пластичност и хореография, която на моменти изглежда откровено опасна.
Основен стълб на постановката е и Дария Симеонова. Тя влиза в ролята на Елизабет Лавенца (любимата на Виктор) и „женското създание“ и заварява триадата от добри актьорски превъплъщения. Чрез тях „Франкенщайн“ концентрира своите основни теми, заложени преди почти 200 години от Мери Шели – отношенията между творец и създание, Бог и човек, хюбриса, добротата, злото, преследването на знанието, ревността, самотата и любовта.
Действието върви плавно и на моменти доста увлекателно, за да кулминира добре в заключителните сцени, оставяйки усещането за цялостно и завършено театрално произведение. Подводните камъни за постановката се оказват разположени около адаптацията на романовия текст. Режисьорът Стайко Мурджев очевидно си дава ясна сметка за тях и в изявите си преди премиерата неколкократно заяви, че търсенията му не са нито във фантастичното, нито в романтическата естетика, нито в наивните чудовища, а в оголените теми, които имат отношение към съвремието. И тук на помощ, по думите на Стайков, идва свободният подход към сюжета и фабулата, които да отдалечат постановката от просеката, направена от Мери Шели и многобройните ѝ интерпретации. И наистина, фабулата е фрагментарна, наративът насочва вниманието към конкретни епизоди, а от зрителя се очаква сам да навигира в сюжета.
Изборът на тези моменти обаче се движи стриктно по най-популярните представи на историята за „Франкенщайн“. Зрителят вижда всичко онова, което очаква да види. Проследени са повечето от най-важни епизоди от произведението на Шели, а някои от тях са предадени с почти комиксова еднозначност, очевидно обслужвайки единствената функция да придвижат действието напред.
В този смисъл постановката разчита на това гледащият да попълва сюжетните скокове със своите представи за „Франкенщайн“. Постановката обаче се отказва от възможността да провокира докрай като замъгли някой крайъгълен камък в сюжета и освети по-неочакван епизод. Това като че ли затваря възможностите за интерпретация и ограничава образите до тяхната често експлоатирана двойственост – Създанието е добро по природа, но обстоятелствата го правят лошо, Виктор е самовлюбен гений, но е раздиран и от чувство на вина, Елизабет е на кръстопътя между покорството и онова, което сърцето диктува.
Извън находчивата минималистична сценография, костюми и телесността на изпълненията, до известна степен проблематични остават намеренията за постмодерна трактовка, психоаналитичен подход, отражение на моментното състояние на Европа и реверанс към делото на алхимиците. Темите наистина са заложени в постановката, но в повечето случаи са ограничени до звънливи реплики и преки алегории.
Тези специфики, породени преди всичко от дълбочините на първичния материал, които невинаги се подават на сценична адаптация, не оказват непременно негативно влияние върху спектакъла, но до известна степен го отдалечават от начина, по който той се самозаявява. В крайна сметка „Франкенщайн“ на Стайко Мурджев е добро допълнение към програмата на театър „София“, включваща класически произведения като „Ревизор“, „Анна Каренина“, „Антигона“ и „Парижката Света Богородица“. Трябва да се отбележи и това, че в следващите представления в ролята на Виктор ще влиза и Юлиян Рачков. Това дава възможност на онези, които много харесват поставката (а те няма да са малко) да я видят и втори път, но с различен актьорски състав.
