Бабите ли останаха единствените пазители на народните ни традиции? Във време, в което на обичаите и занаятите се гледа като на нещо много архаично, със сигурност бабите са най-голямата екзотика в българските села.
Йоана Стоянова е част от екипа на сдружение „Фабрика за идеи“ – организатор на „Резиденция Баба“ – инициатива, помагаща на млади хора да опознаят традициите ни, ставайки резиденти. С Йоана се срещаме за да ни разкаже повече за своето общуване с българските баби и какво ѝ е донесло това.
Как се роди идеята за създаването на „Резиденция Баба“?
„Резиденция Баба“ е празнуване на възможността за свързване – между поколения, между градска и селска среда и култура и това, което може да произлезе от комбинирането на ценното от тях с усещане за солидарност и осезаема подкрепа.
Първоначално идеята се е зародила в една от основателките на „Фабрика за идеи“ – Янина Танева. Собствените ѝ пътувания и срещи с възрастни хора в български села и символичното ѝ „осиновяване“ от някои от тях я карат да се замисли за социално ангажиран формат, в който човещината и културните съкровища, които пазят местните, могат да бъдат изживени, документирани и споделени с повече хора.
Немалка роля изиграва и участието ѝ в експедиция на Асоциация за антропология, етнология и фолклористика „Онгъл“, които са ни основни партньори в Резиденцията всяка година.
Можем ли да наречем българските баби пазители на традициите ни? Какво би станало, ако един ден вече ги няма?
Все още – да. Все още голяма част от тях съумяват да живеят и споделят фолклорното богатство, което носят – занаятите, приемащата жизнеустойчивост, практическата ежедневна мъдрост… Именно те най-често са и домакините на „Резиденция Баба“.
Нагласа, която срещаме по-често по време на резиденциите обаче е за вътрешно обезценяване на знанието, опита, разказите им. Липсва стабилна свързваща нишка със следващите поколения, която да ги увери, че тези неща все още имат значение и могат да бъдат вплетени в съвремието.
Контрастът в начина им на живот (в някои от селата, разбира се) с нашия, на градските хора, е толкова объркващ, че бих го нарекла междупоколенчески сюрреализъм.
За много възрастни жени, в чиито сърца и умове са живи уникални песни, легенди, обредност, усилието и хъсът да ги споделят са угаснали. Трябва някой усърдно да им го напомня.
Какво би станало, ако ги няма? Ами, някои от жените, които бяха част от първата Резиденция през 2015 г., си заминаха. Това е най-голямата спешност в работата ни всъщност – събиране на съкровища.
Опитваме да събираме изпитани отговори на въпроса какво би ни свързвало като общност и споделена култура, след като тези възрастни хора си заминат с целия си опит за по-непосредствено свързване със средата и общността. Това е най-основното търсене на Резиденцията.
Как избирате в коя област на страната да разположите резиденцията?
Основният параметър в първите 2 резиденции беше проблемът с обезлюдяването. Търсихме области, които да са силно засегнати от него, но и да имат все още активно население и жизнен фолклор, който да бъде документиран.
За последното много ни помагат Асоциация „Онгъл“, които са изследвали българския фолклор на терен – надлъж и нашир.
След като инициативата набра популярност, с нас започнаха да се свързват кметства, които да предлагат села в своя район.
Някъде на пресечната точка между жизнен фолклор, реална нужда на общността, за която резидентите могат да помогнат, и желанието на местните хора и управа за взаимодействие се случва и Резиденцията.
Кой може да се включи като резидент? Имате ли някакъв предварителен подбор?
Първата година имаше по-стриктна възрастова рамка – студенти или наскоро завършили млади хора, които са безработни в момента, заради фокуса върху проблема с т.нар NEETs (neither in employment, nor in education or training – такива, които нито работят, нито учат, нито по някакъв начин се усъвършенстват) младежи в България.
Втората и третата година са много по-свободни в такова отношение. Открихме, че по-важните съставки, за да се изпълни мисията на Резиденцията, не са силно зависими от възрастта. Тази година например има резидентки и на 20, и на близо 40 години.
В този смисъл резидент/ка може да бъде всеки, който вярва, че има какво ценно да се съхрани от начина на живот на хората в селата, интересува се от фолклор, човеколюбив/а е и приспособим/а в нова общност с уважение към особеностите й.
Всеки от кандидатствалите преминава през интервю с членове на екипа на „Фабрика за идеи“ и Асоциация „Онгъл“, след което бива приет/неприет.
В най-оптимален вариант резидентите разработват свои социално- или културно-предприемачески проекти след Резиденцията, които да повлияят благотворно на живота в резидентското село в бъдеще.
Доверяват ли се лесно възрастните хора от селата на „млади хора от големия град“?
Да! Понякога отначало има доза защитен скептицизъм, но той е само на думи и е бързо отлитащ. Видят ли се двете страни, всякакви съмнения изчезват и „спомнянето“ на що е то да съжителстваш, споделяш, учиш се случва бързо и дълготрайно.
Коя е традицията, която сте открили и с която се гордеете?
Като следствие от първата Резиденция в Родопите беше записан диск с типичните за с. Дряново, Средни Родопи песни, които пее местна бабина група. Оттам се родиха и т.нар. Дряновски баби, чийто диск се продава и средствата им помагат да финансират пътуванията си по събори и фестивали.
Платформата „Сукница“ на резидентката Деница Стоянова пък изследва произхода и изобилето на украшенията от синци (мъниста).
И най-най-съкровеното ядро на Резиденцията – личните истории, сега се разгръщат и в документален спектакъл със Студио за документален театър Vox Populi.
В настоящата Резиденция в с. Лъжница преоткрихме употребата на шарените цедилки, а някои резиденти се научиха как да ги тъкат.
Какви бяха вашите домакини? Моментът, който няма да забравите?
Четири домакинства ни приютиха тази година. Самите домакини са по-млади от предишните години, но в семейството има поне по един възрастен човек. Резидентите също винаги са насърчавани да не ограничават търсенията си до приемното домакинство, а да опознаят възрастните в цялото село.
Най-характерно за сегашните домакинства, а и за самата общност, е, че са безусловно гостоприемни и открити. За тях уважението между поколенията е основна ценност. Събират се всички на празниците, различни семейства готвят заедно поне веднъж в месеца, сплотени са.
За нас като екип от най-силните моменти беше финалното събитие в селото, което резидентите организират, за да се отблагодарят на местните и да отпразнуват този месец заедно. То беше и най-голямата проверка доколко ни приемат като дългосрочни приятели. Е, прекрасно беше! Почти цялото село беше там и бяха направили безупречна организация да се включат с приготвянето на всякакви местни специалитети!
Предстои представянето на „Вслушване“ – съвместният ви проект със Студио за документален театър Vox Populi. Разкажи ми повече за него. На какво ще бъдат свидетели зрителите?
Партньорството ни с Vox Populi е от най-естествените следствия на търсенията ни. В центъра на тяхната работа също стои вслушването и пресъздаването на съкровеното, автентичното от разговорите и срещите с човешкото.
Техните актьори ще представят на сцена по метода вербатим аудио истории, които резидентите сме (и аз като такъв през 2015 г.) записвали по време на срещите си с местните и потапянето в историите им.
Събитието е съпътствано от изложбата „Босонога обич“ с неподправени портрети на двойки от „Резиденция Баба 2016“ в с. Челопек и Паволче, която е вече разположена във фоайето на Червената къща в София.
В каква посока сте се насочили за следващата Резиденция?
Вече започнахме да получаваме предложения за следващата Резиденция от различни общини. Със сигурност ще се стремим да е по-всеобхватна. Най-определящ фактор за обхвата обаче винаги е финансирането. Тази година се осъществи на 80% от индивидуални дарения на хора, които подкрепят каузата.
