Обикновено 15 септември е повод за една заучена радост и дежурно празнично настроение. Този ден наистина е празничен и важен, но ми се струва, че именно на него е добре да не използваме само думи като „просветата е слънце“, „озарени от знание“, „първи звънец“ и “учителко любима“, а да говорим за образованието и учениците по начин, който ни показва същността отвъд клишетата.
Давид Наков е учител по български език и литература в Търговска гимназия „Княз Симеон Търновски“ в Стара Загора. Живее в Казанлък и всеки ден пътува между двата града. Той е в професията не временно, не по стечение на обстоятелствата или защото добър литератор като него не може да прави друго, а защото иска да е учител. Давид обича да слуша тежка музика, но и да свири с учениците си. Той няма цедка на устата, говори остро и винаги това, което мисли. Именно хора като Давид могат да ни преведат отвъд клишето и да ни помогнат да разберем какво става в класната стая, след като врата ѝ се затвори.
Направил си два много непопулярни избора сред младите хора – решаваш да станеш учител и при това го правиш извън София. Съжаляваш ли?
Не, не съжалявам. Още от времето на своята учителска практика в четвърти курс се почувствах много добре в класната стая. От този момент насетне дори и не съм обмислял да правя нещо друго. Откакто си взех държавните изпити, друга работа не съм си търсил. Дадох си сметка, че учителството е това, което винаги съм искал да правя, и то се оказа точно както си го представях. Затова и нямах тежък сблъсък с действителността.
Идването в Казанлък стана заради моята съпруга – тя работи в Казанлък. Аз знаех, че няма да има кой знае каква разлика между това дали съм учител в София, или в Казанлък и Стара Загора. Освен това, въпреки някои специфики – учениците в София и Стара Загора не се различават по нищо.
Какво те кара всяка година се връщаш в класната стая?
По някакъв може би детински начин аз се чувствам много добре сред учениците. С една голяма част от тях поддържам чудесни отношения. Това са изключително смислени хора, често предпочитам да общувам с тях, вместо с възрастните. Чакам да отида в училище, за да си говоря с тях и за материала, който имаме да взимаме, и за всякакви други неща – музика, кино, книги. Моята тръпка е да вляза в часа, вратата да се затвори, да остана сам с тези хора, да си говоря с тях, да правим нещата, които се очакват от нас, и в същото време да получим взаимно удовлетворение.
Какво казваш тогава на хората, които смятат, че всяко следващо поколение е много по-зле от предишното и особено от тяхното собствено?
Постоянно чувам, че младите са зле, ужасни „неграмотници“ и какво ли още не. Имам толкова приятели и познати в социалните мрежи, все възрастни хора, които са ужасно глупави, ужасно неграмотни и с които аз не искам да имам нищо общо. Благодарение на социалните мрежи чутовната им глупост, суеверност, наивност и инфантилност излизат наяве. И същите тези хора се опитват да ме убеждават, че учениците били зле, диванета и т.н. Няма такова нещо, учениците са в пъти по-добре от тях.
Според мене има едно поколение от вече възрастни хора, на 40-50 години, които си мислят, че са обучени добре, че са били част от чудесно работеща образователна система, в която имало ред и уважение. В същото време нищо в техния живот, в техните действия, не ми подсказва, че това е истина. Тези хора не са никакъв ролеви модел, аз не бих искал никога да бъда като тях. И те ни обясняват постянно какво били младите. Ами не – младите са много по-добри от тях.
Друго голямо клише важи за учебните програми – смята се, че всички промени в тях винаги са към по-зле, следователно в тях не трябва да се пипа нищо.
Тук нещата са малко по-сложни. Аз съм „за“ промените в учебните програми, а и тези промени са факт. Въпросът е, че в момента не можем да кажем как тези промени ще сработят, за това трябва да мине време. В осми клас досега се учеше българска литература, изведнъж започва да се преподава и старобългарска, западноевропейска и антична литература. Не съм сигурен дали тази промяна е за добро, или не.
Има и един особен проблем с промените в системата. Те винаги се случват някак прибързано, все им липсва достатъчно добра аргументация и това е причина постоянно да има скандали около тях – ние просто нямаме достатъчно информация. Екипите в министерството са обвити в тайнственост – не си спомням някой от експертите, които работят по промените в учебните програми или закона, да е излязъл и експертно да ги защити. Обикновено в дискусиите участват министри и заместник-министри, които просто няма как да са компетентни по всички проблеми в образованието.
Не зная дали тези текстове ще се възприемат от деца на по 14-15 години, тъй като досега те се приемаха трудно дори и от 10 клас. Промените обаче са неизбежни, защото вече средното образование ще приключва в 10 клас за тези, които не искат да учат висше образование. Очаквам намаляването на броя на произведенията да бъде за добро, защото в сегашния си вид програмата за матура е ужасно натоварена.
Произведенията са около 100, като всяко от тях има равен шанс да се падне. Много трудно тези произведения могат да се преподадат. Обществена тайна е, че в 11-и и 12-и клас български език не се учи, въпреки че има учебници и е заложен в програмата, защото всички колеги опитват да наваксват с литературата. В този смисъл намаляването на произведенията е хубаво нещо. Пък и всеки учител може да насочи учениците към допълнителни произведения. Децата могат винаги да прочетат всички стихотворения на Ботев, например, да ги почувстват, да ги заобичат, но важното е колко от тях могат да се паднат на матурата. Не е въпросът в това, че някой автор може да „изпадне“ от програмата.
Тези полемики винаги се случват около програмата по литература и обикновено най-гласовити са хора, които очевидно са спрели да четат в гимназията с Димов. На какво го отдаваш?
Да, около програмите по литература и история драмата винаги е най-голяма. Тук говорим за разбиране, останало от комунизма, според което програмата по литература не е, за да се запознаеш с литература като изкуство, да откриваш неговите смисли и да го заобичаш, а трябва да научиш нещо от нея. Тоест, че литературата не е изкуство, а някакъв възпитателен инструмент, който трябва да ти набие в главата патриотизъм и някакви морални ценности. В общи линии всички, които публично говорят за литература, говорят за патриотизъм и родолюбие, все едно че едва ли не всички произведения в училище са свързани с това. Истината далеч не е такава.
Такава беше и драмата с „История Славянобългарска“. Никой, ама никой не я чете. Сигурен съм, че 100 % от хората, които писнаха, никога не са я чели. В наши дни този текст е нечетим. От него така или иначе се учат само двата предговора. А най-лошото е, че когато има подобни казуси, никога, ама никога, не се търси мнението на хора, които са в системата на образованието. Винаги се изказват журналисти, експерти, обществени фигури, които имат много последователи във Фейсбук и си мислят, че всичко, което напишат, е напълно вярно за образованието в България.
Разкажи ми за твоя музикален СИП.
Значи той не е точно мой, защото аз нямам музикална диплома. Титулярът е един пенсиониран колега по музика. На практика го водим двамата, аз уча децата да свирят на китара, а той ги учи да пеят.
Какво свирите?
Забележи шаренийката. За края на година свирихме песни на Металика, Уан Рипъблик и „Учителко любима“ на Росица Кирилова. Правили сме и парчета от „Революция Z”. Хубавото е, че това е изцяло по желание, ние не сме задължавали никого да идва.
Смяташ ли, че училището може още малко да навлезе в живота на учениците? Не под формата на уроци и изпити, а точно чрез такива практики?
И сега много хора правят същото като мен и колегата Янакиев. Тези неща обаче остават встрани, защото учениците в България са претоварени, имат ужасно много учебни предмети. Моят клас има 20 учебни предмета. Децата нямат време в училище да се занимават с неща, които не се пряко свързани с бъдещата им реализация или изпити. Просто имат прекалено много за учене. Така допълнителните инициативи никога не успяват да си извоюват повече място в училищния живот, защото винаги предстоят едни много важни изпити.
Затова си мисля, че учениците трябва да имат повече право на избор. След покриването на определен минимум от часове, те да могат да изберат дали да учат допълнително биология, музика или някой друг предмет.
Какво трябва да се промени в образователната система, така че животът на един учител да стане по-лесен?
Преди всичко – шоково намаляване на документацията. За отсъствията, например, се попълваха три различни бланки – за директора, за социалните и за РУО. Решението на този проблем е много прост – въвеждането на единна електрона система, в която всеки да може да провери това, което го интересува. Огромна част от документацията може да бъде само и единствено в електронен вид. В момента имаме електронен, но и хартиен дневник и трябва да попълваме и двата.
В гимназията всеки ученик има картон, което означава, че трябва да напиша 17 предмета и оценките по тях в 27 картона. Имената на някои от предметите са със седем думи. Ако сбъркам нещо, трябва да отида при директора, който трябва да напише с червено, че „поправката е на класния ръководител“ и после двамата с него трябва да се подпишем. Кому е нужно?
Освен това, учебният материал според мен трябва да се намали сериозно и да се преосмислят тези постоянни изпити. Изпитът след четвърти клас, например, е напълно безсмислен. Бил съм квестор и проверител по него – всички деца имат шестици. Има огромно напрежение върху тях заради изпит, който те правят за 20 минути. Това натоварва много и учителите, и ученици. Много изпити крадат възможността те да изпитват удоволствие от ученето, от запознаването с материала. Трябва да го назубриш, нямаш време да му се насладиш и да кажеш: „Ей, това е много яко“.
Материалът просто трябва да се разреди. Тук ще се върна на възрастните – твърди се, че образователната система преди е била много по-добра от сегашната, но техните животи са доказателство, че това просто не е вярно. Не виждам как цялото задълбочено, академично учене на химия, физика, биология, цялото рецитиране на Ботев се е отразило на техните животи. Тези хора живеят зле, държавата е зле. Къде е положително влияние от това, че да го следвам и аз?
Не спомена нищо за заплатите…
В България има много хора, които взимат по-малко пари, отколкото заслужават, има и такива, които ненужно взимат повече. Да, аз смятам, че учителската заплата трябва да е поне двойна. Но това, което много повече ме демотивира, са документацията и всичкото ненужно напрежение. Във всички програми пише „очаквани резултати“ и „постигнати резултати“, но има неща, които не можеш да измериш. Те си проличават след години.
Последният ми проблем е заплатата. Аз предпочитам да намалят бумащината, вместо да ми увеличат заплащането, защото преподавателите по основните предмети са под голямо напрежение и постоянен тормоз. Заплатите няма да вкарат хора в образованието, а дори и някой да се излъже, след като види какво е, веднага ще си хване такъмите и ще се изниже.
