Може ли да бъде сътворена една картина без светлина? За някои художници тя не е необходима, но точно на противоположния полюс е Мирослав Йотов. В картините му светлината има водеща роля. Докосвайки се до тях, можете да откриете сюжети от антични и библейски източници, загатнати посредством различни символи.
Всичко това прави творчеството му многопластово, което нe пречи Миро да има много почитатели в страната и чужбина. Срещам се с него във варненското му ателие, да поговорим за светлината и за това какъв е неговият начин да я интерпретира в картините си.
Какво е светлината за теб в творчеството? Нужно ли е един художник да носи вътрешна светлина, за да я има и в картините му?
За живописеца светлината е един от инструментите за търсене на красивото. Друг такъв е тъмнината. Всичко красиво се ражда когато се намери баланса, равновесието между тях. То не се ражда само на платното, ражда се и в автора. Няма нищо нужно и нищо задължително, защото е процес – път. Можеш да бягаш след него, а може и да се спънеш.
Лично аз разбирам, че съм отговорен за това, което „вкарвам” в хорските очи и простичкото ми желание е да им стане леко и светло, пък и ако се замислят – добре дошло.
В картините ти често има символи от античността, какво са за теб тези исторически препратки?
Миналото.
Обичаш ли да провокираш себе си? Провокацията в рисуването, която все още не си предприел?
Провокацията е свързана с неосъзнатото, а неосъзнатото е поток. Съзнаваното е като шепите, с които гребем от него. Можем ли да изгребем потока?
Абстрактно срещу натуралистично. Има ли такъв спор при теб като творец? Как го разрешаваш?
Има ли смисъл да изправям борец срещу състезател по бобслей? Инак и двамата са спортисти. Ако искат, могат да са приятели и да построят детска площадка примерно.
Изкуството е многолико и в това е красотата. Мирише на свобода. Изгражда принципи, за да ги разруши, когато е нужно. После ще съгради други – нови, които са я в крак с времето, я не. В момента се намирам в период, в който търся собствения си баланс във вълшебния хаос на абстрактното.
До каква степен запазваш своята идентичност, когато рисуваш поръчана картина? Къде слагаш границата на компромиса?
Картините са моят разговор с хората. Никой не иска да говори дълго с глупак, но намери ли приятел – излива си душата и той на него. Може за трети разговорът им да се стори глупав и това е нормално.
Всеки, който е поръчал картина от мен, е с търсения, които не може да изрази с четка, а загатва с думи. Опитвам се да го разбера. Задавам асоциативни въпроси, за да узная какви са неговите инструменти в търсенето на красивото. Свеждам нещата до символи.
И после идва лесното, поставям ги на сцената. Там се вижда кой символ ще напусне и кой ще остане. Важно е да се забавлявам, докато създавам, това е вътрешният метроном.
Как българският художник може да излезе от този обречен кръг – да рисува за пари, за да има средства да рисува непоръчани картини?
А дали Мая Плисецкая е танцувала някога и диско? Ако виждаш само обречения кръг, ти ще си в него. Аз рисувам поръчани и непоръчани картини и трудно някой би могъл да ги отсее на две групи. Едните ми дават сигурност, нима всеки не желае това? Не говоря за удобство или сервилност. Но пък и кой съм аз, та да се поставям по-високо от човека срещу мен само защото съм художник?
И творящите, и нетворящите хора са от една мая направени. Всички вървим към една и съща порта, но с различни крачки. Нима великите автори от миналото не са рисували и за пари? Хубаво е да изоставим клишето, че художникът трябва да има живот, близък до тоя на Ван Гог, или поне да умре като Рембрандт в нищета.
Как се готвиш за всяка предстояща изложба, имаш ли избистрена стратегия или напипваш посоката в процеса на работа?
И двете. Свойство на дългосрочните планове е, че те не се случват по-първоначалния им замисъл, но пък са добра отправна точка.
